Тай-пан

Клавел Джеймс

— Нищо. — Струан се насили да се усмихне. — Нищо, моето момче.

Той забърса морските пръски от челото си и закрачи нагоре към пилона. „В името Божие, помисли той, отне ми години усилия и планове да те завладея, Острове, и сега няма да ти се дам, пусто да остане.“

Роб наблюдаваше как едва накуцва. Трябва да е стъпалото, помисли си той. Замисли се каква ли може да е болката в половин стъпало.

Беше се случило по време на единственото пътуване с цел контрабанда, в което Роб бе взел участие. Докато спасяваше живота на Роб, който стоеше безпомощен и парализиран от страх, Струан бе нападнат от пиратите. Един мускетен

изстрел бе отнесъл външната част на глезена му и два пръста. Когато атаката бе отбита, корабният лекар бе обгорил раните и бе излял разтопена смола върху тях. Роб още можеше да усети тежкия мирис на горяща плът. Ако не бях аз, помисли той, това никога нямаше да се случи.

Той последва Струан по брега, разяждан от омерзение към самия себе си.

— Добро утро, господа — поздрави Струан, като се присъедини към група търговци недалеч от пилона. — Прекрасна сутрин, пусто да остане!

— Студено е, Дърк — каза Брок. — И е точно в стила ти да си толкова точен.

— Даже съм подранил. Негово превъзходителство още не е дошъл и топовете още не са сигнализирали.

— Аха, закъсня с час и половина и се обзалагам, че всичко туй е уредено между тебе и оня бъзлив лакей.

— Ще ви бъда благодарен, мистър Брок, да не говорите за Негово превъзходителство по този начин — изсъска капитан Глесинг.

— И аз ще ви бъда благодарен да си държите езика зад зъбите. Аз не служа във флота под вашето командване. — Брок умело плю. — По-добре си мислете за битката, която минава без вашето участие.

Ръката на Глесинг се напрегна върху меча.

— Никога не съм си мислил, че ще доживея деня, в който кралският флот ще бъде принуден да защитава контрабандисти и пирати. Ето това сте вие — той погледна косо към Струан. — Всичките до един.

Настъпи внезапна тишина и Струан се изсмя.

— Негово превъзходителство май не е на вашето мнение.

— Съществуват закони, издадени от Парламента, за бога. Закон корабоплаването. Един от членовете му гласи: „Всеки кораб, въоръжен без специално разрешение, може да бъде заловен от флота на която и да е страна.“ Вашата флота притежава ли такова разрешение?

— Има много пирати из тия води, капитан Глесинг. Както разбирате — каза Струан с лекота, — ние имаме оръжие, колкото да се защитаваме. Ни повече, ни по-малко.

— Опиумът е забранен от закона. Колко точно хиляди сандъка с опиум сте вкарали в Китай нагоре по крайбрежието в разрез със законите на страната и на човечеството? Три хиляди? Двадесет хиляди?

— Това, което правим тук, е добре известно на всички съдебни органи в Англия.

— Вашата търговия е позор за знамето.

— По-добре благодарете богу за тази търговия, че без нея Англия няма да има нито чай, нито коприна, а ще тъне в мизерия, която ще я съсипе.

— Тука си прав, Дърк — рече Брок. После отново се обърна към Глесинг: — По-добре си набийте в главата, че без търговци като нас няма да има ни Британска империя, ни данъци, с които да се купуват бойни кораби и барут — той огледа изрядната униформа на Глесинг, белите до коленете панталони, белите чорапи, обувките с токи и кривнатата шапка. — И няма да има мангизи за големите заплати, дето ги дават на капитаните!

Пехотинците се намръщиха. Няколко моряци се засмяха, но много предпазливо.

— По-добре благодарете на бога за Кралския флот, пусто да остане! Без него въобще нямаше да има къде да

се търгува.

От флагмана се разнесе сигнален изстрел. Глесинг рязко се отправи към пилона.

— За почест!

Той извади декларацията. Над тълпата се възцари тишина. Тогава, като изчака гневът му да се поуталожи, той започна да чете:

„По заповед на Негово превъзходителство почитаемия Уилям Лонгстаф, капитан — интендант на търговията с Китай на Нейно британско величество кралица Виктория. В съответствие с документа, известен като Договора от Чуенпай, подписан на двадесети януари настоящата година от Негово превъзходителство — от името на правителството на Нейно величество, и Негово превъзходителство Тай-сен, пълномощник на Негово величество Тао Куанг, император на Китай, аз, капитан Глесинг от Кралския флот, с настоящото обявявам, че встъпвам в собственост на този остров, Хонконг, от името на Нейно британско величество, нейните наследници и правоприемници, за неограничен срок, без условия и уговорки, на този ден, 26.01.1841 година. Земята на този остров вече е английска земя. Боже, пази кралицата!“

Британското знаме гордо се развя на върха на пилона, почетният караул от пехотинци даде залп. Оръдията по всички кораби изреваха и вятърът се насити с миризмата на барут. Тези, които бяха на брега, извикаха три пъти „да живее!“ за кралицата.

Свърши се, помисли Струан. Успяхме. Сега вече можем да поставим новото начало. Той се отдели от групата и се запъти надолу към прибоя. За първи път обърна гръб на острова и се загледа в огромното естествено пристанище отвъд — към континентален Китай, отдалечен на хиляди ярда.

Полуостровът бе равнинен, с девет полегати хълма и се подаваше напред в пристанището, което го обграждаше. Наричаше се Ка-улунг — търговците го произнасяха Каулуун — Деветте дракона. А на север се простираше необятната и непозната шир на Китай.

Струан бе чел всички книги за Китай, които някога са били писани. Те бяха от трима европейци, стигнали до тази страна и успели да се завърнат. Марко Поло преди приблизително шест века и двама католически свещеници, които били допуснати до Пекин преди около двеста години. Книгите не казваха почти нищо.

В продължение на двеста години никакви европейци не бяха допускани в Китай. Веднъж — без разрешение — Струан се бе промъкнал на около миля във вътрешността откъм брега близо до Суотоу, докато продаваше опиум, но китайците бяха враждебно настроени, а той беше сам с най-добрия си приятел. Но не враждебността ги накара да се върнат, а неизброимото количество хора и необятността на земята им.

„Господи, помисли той. Та ние не знаем нищо за най-древната и най-гъсто населена страна на земята. Какво ли има във вътрешността?“

— Лонгстаф ще слиза ли на брега? — попита Роб, като се приближи до него.

— Не, момчето ми. Негово превъзходителство си има по-важна работа.

— Каква?

— Ами да чете и пише депеши. И частни тайни уговорки с адмирала.

— За какво?

— За поставяне на търговията с опиум извън закона.

Роб се изсмя.

— Не се шегувам. Заради това искаше да се срещнем, както и адмиралът. Искаше да го посъветвам дали да издаде заповедта. Адмиралът каза, че флотът няма да има трудности по провеждането й.