Тай-пан

Клавел Джеймс

Не съжалявам нито за миг, каза си той. Нито за миг. Мъжът трябва да си премери силите със света и да види дали го бива. Но това ли е целта на живота? И все пак, макар че Роналда е толкова сладка и съм луд по децата си, мисля, че мъжът трябва да следва дълга си. За това ли се раждаме? Какво ли щеше да стане, ако собственикът на земите на клана Струан не бе обсебил всичко, не бе оградил земите — не беше ни изхвърлил — нас, роднините му! Нас, които от поколения бяхме обработвали тези земи. Може би даже щях да съм доволен, че съм шотландски фермер, какъвто беше и баща ми. Но не, той съсипа клана, изпрати ни в бордеите на Глазгоу и взе цялата земя за себе си, за да стане граф Струан. И тъй

като почти умирахме от глад, аз отидох в морето и „джос“ ни спаси. Сега семейството ни се оправи. Всички до един. Защото избрах морето. И защото „Ноубъл хаус“ трябваше да съществува.

Много бързо Струан бе научил, че парите са сила. И той щеше да употреби силата си да разори графа на Струан и да откупи част от земите на клана. Не съжаляваше за нищо в живота си. Бе открил Китай и Китай му даде онова, което родината никога не успя. Не само богатство — богатството като самоцел е непристойно. Но друго бе богатство и цел за осъществяване, на която то да помага. Той имаше дълг към Китай.

Разбираше, че макар да отидеше в родината, да станеше член на Парламента и министър на кабинета, да разореше графа и да закрепеше здраво Хонконг — този бисер в короната на Британия, — той щеше да се върне. Защото истинската му цел — тайна за всички останали, почти тайна и за самия него през по-голямата част от времето — щеше да отнеме години, докато се осъществи.

„Времето никога не стига.“ Той погледна към извисяващата се планина. Ще я наречем Върха, помисли си той отнесено и отново усети същото внезапно чувство, че островът го мрази и иска той да умре. Той почти можеше да усети омразата да се сгъстява около него и се запита, объркан и смутен, защо?

— След шест месеца ти ще управляваш „Ноубъл хаус“ — повтори той, този път категорично.

— Не мога. Няма да мога сам.

— Един тай-пан винаги е сам. Това му е и хубавото, и лошото. — Над рамото на Роб той видя, че боцманът приближава. — Кажете, мистър Макей?

— Моля за извинение, сър. Да почваме ли? — Макей беше нисък, набит мъж, с коса, оплетена на тънка миша плитчица.

— Да. И двойна дажба на всички помощници. Наредете нещата, както се уговорихме.

— Веднага, веднага, сър. — Макей бързо се отдалечи. Струан отново се обърна към Роб и Роб усещаше само, че необикновените зелени очи като че ли изливат светлина върху него.

— Към края на годината ще пратя Кълъм. Тогава ще е завършил университета. Йън и Личи ще постъпят във флота, а после и те ще дойдат. Дотогава твоето момче Роди ще е достатъчно израсло. Слава богу, имаме достатъчно синове да ни заместят. Избери си един от тях, който ще те смени. Тай-панът винаги трябва да избира кой ще го наследи и кога. — После решително обърна гръб на континентален Китай и отсече: — Шест месеца!

Роб го наблюдаваше, докато се отдалечи, с внезапна омраза — към него, към себе си, към острова. Знаеше, че ще се провали като тай-пан.

* * *

— Ще пийнете ли с нас, господа? — беше се обърнал Струан към група търговци. — Един тост за нашия нов дом? Има бренди, ром, бира, бяло сухо испанско вино, уиски и шампанско. — Той посочи към голямата си лодка, откъдето хората му разтоварваха бъчонки и подреждаха маси. Други залитаха под огромни количества студено печено месо: пилета и свински бутове, двадесет прасенца сукалчета и половин теле, а също и множество хлябове, студени пайове с осолено свинско, купи със студено зеле, приготвено с тлъсти резени шунка, и гроздове банани от Кантон, и пайове с консервирани плодове, и чаши от фино стъкло, оловни халби и дори качета с лед — за бутилките шампанско, които гемии и клипери бяха докарали от север.

— Всеки, който е гладен, ще намери нещо по вкуса

си.

Разнесоха се възгласи на одобрение и търговците започнаха да се разполагат около масите. Когато всеки имаше чаша или халба в ръка, Струан вдигна своята:

— Тост, господа!

— Ще пия с вас, но не за тая скапана скала. Ще пия за вашата гибел — каза Брок, като вдигна халба с ейл. — Пък после, като размисля, може да пийна и за мизерната ви скала. И даже ще я кръстя Прищявката на Струан.

— Да, островът действително е малък — отговори Струан.

— Но е достатъчно голям за Струан, хората му и за останалите търговци в Китай. Но дали е достатъчно голям за Струан и Брок едновременно — това вече е друг въпрос.

— Ще ти кажа нещо умно, Дърк, стари друже: целият Китай да върви по дяволите! — Брок пресуши халбата си и я прати към вътрешността на острова. После надменно се отправи към своята лодка. Неколцина от търговците го последваха.

— Честна дума, отвратителни обноски — каза Куанс. После извика сред разразилия се смях: — Хайде, тай-пан, тостът! Мистър Куанс чувства безсмъртна жажда! Нека направим историята!

— Извинете ме, мистър Струан — каза Хорацио Синклер. — Няма ли да е по-добре преди тоста да изразим благодарността си на Господа за милостите, с които ни обсипа днес?

— Разбира се, млади момко. Глупаво е от моя страна да забравя. Ще прочетеш ли молитвата?

— Преподобният Маус е тук, сър.

Струан се поколеба, хванат натясно. Погледът му изучаваше младия мъж, като одобряваше тънкия хумор, който се таеше в куршуменосивите му очи. После каза високо:

— Къде сте, отче Маус? Да се помолим.

Маус се извисяваше над търговците. Той колебливо се раздвижи до масата, постави на нея празната си чаша, като си даваше вид, че винаги е била празна. Мъжете свалиха шапки и зачакаха гологлави на студения вятър.

Брегът утихна. Струан погледна нагоре, към подножието на хълмовете, където се намираше една могила. Там щеше да бъде черквата. Във въображението си той можеше да съзре и черквата, и града с кейовете, складовете, къщите и градините. Голямата къща, където тай-панът щеше да дава приеми поколения наред. Домовете на служителите на компанията и техните семейства. И на любовниците им. Той се сети за сегашната си любовница Чънг-Джен Мей-мей. Бе купил Мей-мей преди пет години, когато тя бе на петнадесет и бе още недокосвана.

Айейа, си каза щастливо той, като използва един от нейните изрази на кантонски диалект, който предаваше удоволствие или гняв, или неудоволствие, щастие или безпомощност в зависимост от тона, с който биваше изречен. Ако имаше жени тигрици, това бе тя.

— Мили боже на яростните ветрове и прибоя и на красотата на любовта, боже на големите кораби и на Полярната звезда, и на красотата на дома. Господ и Отец на детето Христос, сведи поглед към нас и ни съжали! — Със затворени очи Маус издигна нагоре ръце. Гласът му бе дълбок и силата на копнежа му ги завладя. — Ние сме синове на човеци и нашите бащи се тревожат за нас, както ти се тревожиш за благословения Твой син Исус Христос. Светците ги разпъват на земята, а грешниците се множат. Ние се любуваме на красотата на цветето, но не Те съзираме. Мерим сили с господарите ветрове, а не Те разпознаваме. Браздим необятните океани, а не Те чувстваме. Жънем земните плодове, а не Те докосваме. Ядем и пием, а пак не Те вкусваме. Ти си всичките тези неща, взети заедно, и много повече. Ти си Бог, а ние сме люде… — Той прекъсна, лицето му се сгърчи, докато се бореше с агонизиращата си душа. — О, Господи, прости греховете ми. Нека изкупя слабостта си, като покръстя езичниците. Нека бъда мъченик за Твоето свято дело. Направи от това, което съм, онова, което бях…