Тай-пан
Шрифт:
Но Волфганг Маус знаеше, че няма връщане назад, че в мига, когато започна да служи на Струан, благодатта го беше напуснала и желанията на плътта го бяха обсебили. Може би, о, Господи, това, което извърших, бе правилно. Нямаше друг път, който да ме доведе в Китай.
Той отвори очи и безпомощно се огледа наоколо.
— Съжалявам. Простете ми. Не мога да намеря думите. Чувствам ги — велики слова, които биха ви накарали да Го познаете така, както някога Го познавах аз — но вече не мога да изрека словата. Простете ми. О, Господи, благослови този остров! Амин.
Струан взе една голяма чаша уиски
— Мисля, че го каза много добре! А сега тост, господа. За кралицата!
Те пиха и когато чашите бяха пресушени, Струан нареди да ги напълнят отново.
— С ваше позволение, капитан Глесинг, бих искал да предложа по глътка на хората ви. И на вас, разбира се. Тост за най-новата придобивка на кралицата. Днес вие влязохте в историята — извика той към търговците. — Да почетем и капитана. Хайде да наречем този бряг Глесинг пойнт.
Отекна вик на одобрение.
— Назоваването на острови или части от тях е в пълномощия — на старшия офицер — каза Глесинг.
— Ще спомена това пред Негово превъзходителство.
Глесинг отривисто кимна и нареди на полицейския офицер:
— По една дажба на моряците от името на „Струан и компания“. На пехотинците — не. Свободно!
Въпреки гнева си към Струан, Глесинг не можеше да не се опива от усещането, че името му ще се помни, докато на Хонконг съществува колония. Защото Струан никога не говореше на вятъра.
Пиха за Хонконг, извикаха три пъти ура. После Струан кимна на гайдаря и мелодията на клана Струан се разля над брега.
Роб не пиеше нищо. Струан отпиваше от чаша с бренди и се разхождаше из тълпата, като се спираше при онези, които желаеше да поздрави, и кимаше на останалите.
— Нищо ли не пиеш, Гордън?
— Не, благодаря ви, мистър Струан. — Гордън Чен се поклони по китайския обичай, много горд, че е бил забелязан.
— Как вървят нещата при теб?
— Много добре, благодаря ви, сър.
От момчето е станало хубав млад мъж, помисли Струан. На колко ли беше сега? На деветнадесет. Как лети времето.
Той с обич си спомни Кай-сунг, майката на момчето. Тя беше първата му любовница. И най-красивата. Айейа, на колко много неща те научи тя.
— Как е майка ти? — поинтересува се той.
— Много добре. — Гордън Чен се усмихна. — Тя би желала да знаете, че се моли за вашето благополучие. Всеки месец пали ароматни пръчици в храма във ваша чест.
Струан се зачуди как ли изглеждаше тя сега. Не беше я виждал от седемнадесет години. Но той ясно си спомняше лицето й.
— Изпрати й най-добрите ми пожелания.
— Оказвате й твърде голяма чест, мистър Струан.
— Чен Шенг ми е казвал, че работиш усърдно и си му много полезен.
— Той е прекалено великодушен към мен, сър.
Чен Шенг никога не би бил великодушен към някой, който просто си изкарва хляба. Чен Шенг е стар разбойник, помисли Струан, но без него сме загубени, пусто да остане.
— Добре — каза Струан. — Не би могъл да намериш по-добър наставник от Чен Шенг. През следващите шест месеца ще има доста работа. Много сделки ще бъдат сключени.
— Надявам се да бъда полезен на „Ноубъл хаус“, сър.
Струан усети, че синът му си има нещо наум, но само кимна любезно и отмина, като знаеше, че Гордън ще намери начин да го уведоми, когато
Гордън Чен се поклони и след миг се отправи надолу към една от масите и възпитано зачака отзад да се освободи място за него, като усещаше погледите, но не им обръщаше внимание. Знаеше, че докато Струан беше тай-панът, той самият бе в безопасност.
Търговците и моряците по брега разкъсваха пилетата и прасенцата сукалчета с ръце и се тъпчеха с месо, като мазнината се стичаше по брадичките им. Какво сборище на варвари, помисли Гордън Чен и благодари на своя джос, че е бил възпитаван като китаец, а не като европеец.
Да, каза си той, имах огромен късмет. Късметът му бе довел тайния учител китаец преди няколко години. Той не бе казал на никого за учителя, дори на майка си. От този човек той бе научил, че не всичко, на което учеха преподобните Синклер и Маус, задължително е вярно. Той бе научил за Буда, за Китай и за миналото на страната. И как да върне дълга си за дара на живота си и да го използва за славата на родината си. Тогава, миналата година, учителят го бе въвел в най-мощната, най-потайната, най-военизираната от тайните китайски организации — Хунг Мун Тонг, която бе обхванала цял Китай и членовете на която бяха обвързани с най-светите клетви на кръвното братство да свалят омразните Манчу, чуждите Чинг — управляващата династия в Китай.
В продължение на два века под различна маскировка, под различни имена организацията бе предизвиквала бунтове. Из цялата китайска империя — от Тибет до Формоса, от Монголия до Индокитай — бяха избухвали въстания. Където имаше глад, тормоз или не доволство, Хунг Мун организираше селяните срещу Чинг и техните мандарини. Всичките въстания бяха неуспешни и Чинг зверски ги потушаваше. Но организацията бе оцеляла. Гордън Чен бе поласкан, че той, само наполовина китаец, бе счетен за достоен да бъде хунг мун. Смърт на Чинг! Той благославяше съдбата си, че се бе родил в този момент от историята в тази част на Китай, от този баща, защото знаеше, че почти бе назрял мигът цял Китай да се вдигне. И той благослови тай-пана, че бе предоставил на Хунг Мун един безценен бисер — Хонконг. Най-сетне организацията разполагаше с база, защитена от постоянните гонения на мандарините. Хонконг щеше да бъде под контрола на варварите и той знаеше, че тук, на този малък остров, организацията ще процъфти. От Хонконг тайно и в безопасност те щяха да проучват континента и да не дават покой на Чинг до настъпването на Деня. И ако имам късмет, помисли си той, „джос“ ще ми помогне да се възползвам от могъществото на „Ноубъл хаус“ за тази цел.
— Разкарай се, мръсен дивако!
Гордън Чен стреснато вдигна поглед. Един дребен, но як, набит моряк се бе втренчил в него. Той държеше бутче от прасенце сукалче и го разкъсваше със счупените си зъби.
— Разкарай се или ще усуча плитчицата ти около гнусния ти врат!
Боцманът Макей си проби път до тях и избута моряка настрани:
— Дръж си езика, Рамзи, долен кучи сине! — каза той. — Той не искаше да ви обиди, мистър Чен.
— Да. Благодаря ви, мистър Макей.
— Искате ли да хапнете нещо? — Макей набоде едно пиле на ножа и му го предложи. Гордън Чен внимателно отчупи крайчето на пилешкото крилце, отвратен от варварските обноски на Макей.