Тай-пан
Шрифт:
Когато се върна, Мери лежеше на леглото.
— Моля те, затвори вратата, тай-пан — каза тя.
— Казах ти да се облечеш.
— Казах ти да затвориш вратата.
Той ядосано я затръшна. Мери съблече ефирната дреха и я хвърли настрани.
— Харесвам ли ти?
— Не. Отвращаваш ме.
— Но ти не ме отвращаваш, тай-пан. Ти си единственият мъж на този свят, от когото се възхищавам.
— Да те видеше отнякъде Хорацио.
— А, Хорацио — каза тя загадъчно. — Колко време каза на твоите хора да те чакат този път?
— Два
— Казал си им за тайната врата. Но не и за мен.
— Защо си толкова сигурна?
— Познавам те, тай-пан. Ето защо ти доверявам тайната си. — Тя си играеше с чашата с бренди, очите й бяха сведени. — Бяхме ли свършили, когато погледна през отвора?
— Ах, да му се не види! Ти по-добре…
— Бъди търпелив с мен, тай-пан — каза тя. — Бяхме ли свършили?
— Не те разбирам.
— Исках да бъдеш сигурен, че Уанг Чу ми е любовник.
— Защо?
— Защото притежавам сведения, които би могъл да използваш. Ти никога не би ми повярвал, ако не беше видял, че съм му любовница.
— Какви сведения?
— Имам най-различни сведения, които биха могли да са ти полезни, тай-пан. Имам много любовници. Чен Шенг идва тук понякога. Много от мандарините на Кантон. Веднъж и старият Джин-куа. — Погледът й замръзна и като че ли очите й промениха цвета си. — Те не ме отвращават. Те харесват цвета на кожата ми и им доставям удоволствие. И те ми доставят удоволствие. Длъжна съм да ти кажа тези неща, тай-пан. Просто си връщам дълга към теб.
— Какъв дълг?
— Ти прекрати побоите. Прекрати ги твърде късно, но вината не е твоя. — Тя се надигна от леглото и облече един плътен пеньоар. — Няма да те измъчвам повече. Моля те да ме изслушаш, а после постъпи, както намериш за добре.
— Какво имаш да ми кажеш?
— Императорът е назначил нов вицекрал на Кантон. Този вицекрал, Линг, носи императорски едикт за забрана на контрабандата на опиум. Той пристига след две седмици, а след три ще обсади колонията в Кантон. Нито един европеец няма да бъде освободен от Кантон, докато не бъде предаден всичкият опиум.
Струан се изсмя презрително.
— Не ти вярвам.
— Ако опиумът бъде предаден и унищожен, всеки притежател на опиум извън Кантон ще направи състояние — каза Мери.
— Няма да бъде предаден.
— Представи си, че цялата колония бъде взета в залог за опиума. Какво бихте могли да направите? Тук няма военни кораби. Беззащитни сте, нали?
— Да.
— Изпрати кораб до Калкута със заповед да купят опиум — колкото можеш да си позволиш — два месеца, след като Линг пристигне. Ако сведенията ми не са точни, ще имаш достатъчно време да отмениш поръчката.
— Уанг ли ти каза това?
— Каза ми само за вицекраля. Останалото го измислих аз. Исках а си върна дълга към теб.
— Нищо не ми дължиш.
— Никога не са те били.
— Защо не изпрати тайно някой да ми съобщи? Защо ме накара да дойда тук? Да те видя така? Защо ме накара
— Исках аз да ти кажа. Сама. Исках още някой освен мен да знае какво представлявам. Ти си единственият мъж, на когото вярвам — каза тя с неочаквана, детинска невинност.
— Ти си луда за връзване.
— Защото обичам да спя с китайци ли?
— Да му се не види! Нима не разбираш какво представляваш?
— Разбирам. Позор за Англия. — Гневът помрачи лицето й, придаде му твърдост и го състари. — Мъжете могат да правят каквото си искат, но не и жените. Мили боже, та как бих могла да легна с европеец? Те не могат да се стърпят да не разкажат на другите и да ме направят за срам пред всички. А така никому не вредя. Освен на себе си може би, но това се случи много отдавна.
— Какво се случи?
— Не е лошо да научиш един факт от живота, тай-пан. Жената се нуждае от мъже точно толкова, колкото мъжът от жени. Защо трябва да се задоволяваме само с един мъж? Защо?
— Откога продължава това?
— Откакто станах на четиринадесет. Не бъди чак толкова шокиран. На колко беше Мей-мей, когато я купи?
— Това е друго.
— За един мъж винаги е друго. — Мери седна пред огледалото и започна да се реши. — Брок тайно преговаря с испанците в Манила за захарната реколта. Той е предложил на Карлос де Силвера десет процента за монопола.
Струан потръпна от ярост. Ако Брок успееше да уреди тоя номер със захарта, щеше да доминира на целия филипински пазар.
— Откъде знаеш?
— Неговият компрадор Цзе Цзин ми каза.
— И той ли е от твоите… клиенти?
— Да.
— Да имаш да ми кажеш още нещо?
— Можеш да спечелиш сто хиляди таела сребро от това, което ти казах.
— Свърши ли?
— Да.
Струан се изправи.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще кажа на брат ти. По-добре да те върне в Англия.
— Остави ме да живея своя живот, тай-пан. Харесва ми да бъда това, което съм, и никога няма да се променя. Никой европеец и съвсем малко китайци знаят, че мога да говоря кантонски и мандарин освен Хорацио, а сега и ти. Но само ти знаеш каква съм всъщност. Обещавам, че ще бъда много, много полезна за теб.
— Извън Азия за теб няма място.
— Азия е моята родина. — Челото й се набразди и погледът й като че омекна. — Моля те, остави нещата, каквито са. Нищо не се е променило. Преди два дена се срещнахме на улицата и ти беше мил и внимателен. Аз съм си същата Мери.
— Не си. И смяташ, че всичко, което ми каза, е нищо?
— Всички имаме много и различни лица. Това е едното ми аз, а другото момиче — сладката, невинна девойка, която бъбри глупости и обожава църквата, клавикорда, пеенето и ръкоделието — също съм аз. Не знам защо, но това е истина. Ти си тай-пан Струан — дявол, контрабандист, принц, убиец, съпруг, прелюбодеец, светец — стотици други хора. Но кой от тях е истинският?