Тай-пан
Шрифт:
— Не зная. Аз… мисля, че ме харесва. Моля се да е така.
„О, Господи, какво да правя?“
„Слава богу, че вече не съм толкова млад — помисли състрадателно Струан. — Сега знам, че любовта е като морето — понякога спокойна, а понякога бурна. Опасна е, красива, смъртоносна, животворна. Но никога постоянна, а променлива. И уникална само за един кратък миг в очите на времето.“
— Нищо няма да правиш, момче. Но още тази вечер ще говоря с Брок.
— Не — извика уплашено Кълъм. — От това зависи моят живот. Не искам ти да…
— Това, което искаш
— Значи ще ми помогнеш?
Струан прогони една муха от лицето си.
— Какво ще кажеш за двайсетте гвинеи, Кълъм?
— Какво?
— Моите пари за ковчега. Двайсетте златни монети, които Брок ми даде и ти задържа. Забрави ли?
Кълъм отвори уста да каже нещо, но се отказа.
— Да. Забравих ги. Просто изхвръкнаха от главата ми. — В очите му се изписа дълбока мъка. — Защо да те лъжа? Едва не те излъгах. Това е ужасно.
— Да — потвърди Струан, доволен, че синът е издържал още един изпит и научил още един урок.
— И какво монетите?
— Нищо. Освен това, че трябва да не ги забравяш. Това е Брок. Горт е още по-лош, защото той дори не притежава щедростта на баща си.
Беше почти полунощ.
— Седни, Дърк — каза Брок и потри брадата си. — Грог, бира или бренди?
— Бренди.
— Бренди, а! — поръча Брок на един слуга, после посочи към храната на масата, която бе осветена ярко от свещите. — Подкрепи се, Дърк — каза той и се почеса под мишниците, които бяха покрити със струпей, причинени от горещината, които сърбяха. — Скапано време! Защо, дявол да те вземе, не страдаш и ти като нас?
— Живея както трябва — отговори Струан и протегна удобно крака. — Казвал съм ти милион пъти. Ако се къпеш четири пъти на ден няма да получиш тези струпеи. Ще изчезнат въшките и…
— Това няма нищо общо с болестта — каза Брок. — Това са глупости. Противоречи на природата, по дяволите. — Той се засмя. — Тези, които казват, че другаруваш с дявола, може би са познали защо си такъв, какъвто си. А? — Той пъхна своята празна сребърна чаша от половин галон в ръката на слугата, който веднага я напълни от едно малко буренце с бира, поставено до стената. На рафтовете наблизо бяха сложени мускети и ками. — Но ти скоро ще си получиш наградата, нали, Дърк? — Брок наведе широкия си палец надолу.
Струан взе голямата и кръгла като балон кристална чаша и помириса питието.
— Ще получим наградите си, Тайлър? — Струан задържа чашата близо до носа си, за да може миризмата да неутрализира вонята на стаята. Почуди се дали и Тес смърдеше като баща си и майка си и дали Брок съзнава целта на посещението му. Прозорците бяха здраво затворени, за да изолират нощния въздух и невероятния шум, идващ от площада.
Брок изръмжа и вдигна пълна чаша, после пи жадно. Бе облечен в обичайния си вълнен редингот, с дебели долни дрехи, висока яка и жилетка. Той изучаваше мрачно Струан. Гостът изглеждаше спокоен и силен в леката си риза, белите панталони и полуботушки. Светлината
— Сякаш си гол, приятел. Направо отвратително.
— Това ще бъде следващата мода, Тайлър. Наздраве! — Струан вдигна чашата си и те пиха.
— Говорим за дявола, та се сетих. Чух, че Морийн Куанс е стъпила на шията на бедния Аристотел. Говори се, че си заминават в Англия със следващия кораб.
— Или ще избяга, или ще си пререже гърлото преди това.
Брок се ухили.
— Не съм се смял толкова много, както тогава, когато изведнъж изникна на бала. — Той махна с ръка на слугата, че е свободен. — Чух, че всичките ти кораби заминали.
— Да. Великолепен сезон, нали?
— Мда-а. Ще е по-добре, ако „Грей уич“ пристигне пръв в град Лондон. Чух, че е един ден по-напред от твоя кораб. — Брок отпи голяма глътка от бирата. Потеше се обилно. — Джеф Купър каза, че отплувал последният му кораб, значи Уампоа е чист.
— Ще останеш ли в Кантон?
Брок поклати отрицателно глава.
— Утре заминаваме за Куинс таун, после за Макао. Но фабриката ще остане отворена, не като по-рано.
— Лонгстаф остава. Преговорите продължават, предполагам. — Струан чувстваше напрегнатата атмосфера и безпокойството му се усили.
— Знаеше, че все още не можеше да има разрешение. — Брок въртеше превръзката на окото си. Вдигна я наполовина и разтри набраздения белег върху празната очна кухина. Връзката, която държеше превръзката от години, бе издълбала червен улей в челото му. — Горт каза, че най-малкото дете на Роб се разболяло от треска.
— Да. Предполагам, че Кълъм му е казал.
— Мда-а. — Брок забеляза остротата в гласа на Струан. Отпи голяма глътка от бирата и изтри пяната от бакенбардите си с опакото на ръката си. — Съжалявам да чуя това. Лош късмет. — Той пи отново. — Твоето и моето момче станаха големи приятели.
— Ще се радвам, ако пак съм на път — каза Струан, като се направи, че не забелязва намека. — Този следобед разговарях дълго с Джин-куа. За треската. Доколкото знае, никога преди това не са имали тази болест в Квантунг.
— Ако е наистина малария, ще си имаме големи неприятности. — Брок се протегна и взе фенер от пиле. — Хапвай си. Чух, че цената на кулитата се е покачила. Цените в Хонконг растат ужасно.
— Но не толкова, че да ни заболи. Треската ще мине.
Брок размърда мъчително търбуха си и пресуши чашата.
— Искаше да ме видиш насаме, така ли? Да си поговорим за треската ли?
— Не — каза Струан с чувството, че е омърсен от вонята и парфюма на Брок, от миризмата на вкисната бира. — Отдавна си бях обещал да ти сваля кожата с камшик.
Брок вдигна звънчето от масата и ожесточено го размаха. Звукът отекна в стените. Вратата не се отвори веднага и той отново зазвъня.
— Тази проклета маймуна — каза той. — Трябва да го изритам по задника! — Той се върна при бурето с бира, напълни отново чашата си и седна, вперил поглед в Струан. И зачака. — Е, за какво си дошъл?