Тай-пан
Шрифт:
Според Роб треската бе започнала загадъчно преди четири седмици. Първо поразила китайските работници. След това други — тук европейски търговец, там дете. Но само в Хепи вели. Никъде другаде в Хонконг. Сега четиристотин или петстотин китайци бяха болни и двадесет или трийсет европейци. Китайците бяха ужасно наплашени и суеверно вярваха, че боговете ги наказват, задето работят в Хонконг, въпреки декрета на императора. Само по-големите надници ги караха да се завърнат.
А сега и малката Карин се разболяла. Писмото на Роб завършваше с думите:
„Сара
Струан се отправи към вратата! Божичко! Първо бебето, сега Карин! В деня след бала Сара бе родила син — Локлин Рос. Но детето се оказва хилаво, лявата му ръка — увредена. Раждането бе много трудно, за малко не умря. Но тя преодоля тежката родилна болка и въпреки че млякото й прокисна и косата посивя, силите й постепенно се възвърнаха. Когато Струан се върна да види Мей-мей, той посети и Сара. В лицето й се бяха врязали дълбоки бръчки на страдание и горчивина и тя бе заприличала на старица. Той се натъжи още повече, когато видя бебето — безжизнена лява ръка, хилаво, плачещо жално, без надежда да оживее. „Чудно дали не е умряло бебето — помисли си Струан, като дръпна силно вратата. — Роб не споменава нищо за него.“
— Варгас!
— Да, сеньор?
— Боледували ли сте някога от малария в Макао?
— Не, сеньор. — Варгас пребледня. Синът и племенникът му работеха за „Ноубъл хаус“ и сега живееха в Хонконг. — Сигурни ли са, че е малария?
— Не, само някои от лекарите смятат така. Не всички. Намерете и му кажете, че веднага искам да се срещна с Джин-куа! Да дойде с него!
— Да, сеньор. Негово превъзходителство ви е поканил да вечеряте с него и ерцхерцога довечера в девет часа.
— Приемете от мое име.
— Да, сеньор.
Струан затвори вратата и седна мрачен. Беше облечен в тънка риза без шалче, леки панталони и обувки. Другите европейци го смятаха за луд, задето рискува да се разболее от коварната простуда, причинявана, както всички знаеха, от летните ветрове.
— Не може да е малария — заключи той, — не е това. Нещо друго е.
— Островът е прокълнат.
— Престани да говориш като жена.
— Преди да дойдат кулитата, нямаше никаква треска. Освободи се от тях и ще се избавиш от болестта. Те я носят в себе си. Те са виновни.
— Откъде да знаем, Кълъм? Приемам, че началото води от тях. Съгласен съм, че живеят по ниските места. Също така, че човек може да заболее само ако диша отровния нощен въздух. Но защо има треска само в долината? Само в Хепи вели ли има лош въздух? Въздухът си е въздух, за бога, и почти през цялото денонощие подухва лек ветрец. Как да обясним това?
— Много лесно — такава е Божията воля.
— Що за отговор, по дяволите.
Кълъм
— Моля те да не ругаеш!
— А аз те моля да си спомниш, че неотдавна изгаряха на клада хора, които твърдяха, че Земята се върти около Слънцето. И това ли е Божия воля?
— Каквото и да мислиш ти, Бог има огромно и постоянно значение в нашия живот. Това, че треската се появи точно в мястото, където избрахме да се заселим, е проявление на Божията воля, убеден съм в това. Не можеш да го отречеш, след като не можеш да докажеш противното, както и аз не мога да го докажа. Но вярвам, а и много Други също вярват, че трябва да напуснем Хепи вели.
— В такъв случай ще трябва да напуснем и Хонконг.
— Бихме могли да строим близо до Глесинг пойнт.
— Знаеш ли колко пари аз и всички търговци сме вложили в Хепи вели?
— Знаеш ли колко ще струват парите ти, когато си на шест фута под земята?
Струан изгледа сина си хладно. От седмици насам усещаше, че враждебното чувство на Кълъм става все по-реално. Но това не го вълнуваше. Знаеше, че с придобиването на знания Кълъм ще иска да осъществява собствените си идеи и да печели по-голяма власт. „Така и трябва да бъде“ — казваше си Струан, много доволен от развитието на сина си. Същевременно той се безпокоеше за неговата безопасност. Кълъм прекарваше прекалено дълго в компанията на Горт и беше безкрайно доверчив.
Преди десет дни се бяха скарали жестоко. Кълъм развиваше някакви теории за параходите, явно идеи на Горт, и Струан възрази. Тогава Кълъм заговори за враждата между Брок и Струан и заяви, че младото поколение няма да допусне грешките на родителите си. Горт знаел, че старото поколение се мъчи да увлече след себе си и младото, но той бил съгласен да забравят враждата и да помирят бащите. Когато Струан започна да спори, той отказа да го слуша и изхвърча гневно навън.
Освен това се появи нов проблем — Тес Брок.
Кълъм никога не говореше за нея пред баща си, нито бащата говореше пред сина. Но Струан знаеше, че той умира за нея и това чувство замъглява разсъдъка му. Спомняше си своята собствена младост, как бе копнял за Роналда. Всичко на тази възраст изглеждаше така важно, така ясно и чисто.
— Ех, синко, не се вълнувай — каза му той сега, като искаше да избегне разправията. — Денят е горещ и влияе на нервите ни. Седни и се опитай да се отпуснеш. Малката Карин и много от нашите приятели са заболели. Чух, че и Тилмън е пипнал треската, а кой знае още колко други.
— А мис Тилмън?
— Не вярвам.
— Горт каза, че утре затварят фабриката си. Той заминава за Макао, където ще прекара лятото. Всички Брокови заминават.
— Ние ще заминем за Хонконг. Фабриката тук няма да бъде затворена.
— Горт каза, че по-добре е да се летува в Макао. Той има там къща. Ние също имаме някакъв имот, нали?
Струан се размърда на стола.
— Да. Ако искаш около една седмица отпуска, прекарай я в Макао, но после веднага се връщай в Куинс таун. И повтарям — внимавай! Горт не ти е приятел.