Тай-пан
Шрифт:
— Да. Разбирам много добре. Да вървим!
Струан се втурна през вратата с отец Себастиан. Те тръгнаха по плажа и скоро излязоха на тиха уличка, оградена от двете страни с Дървета.
— Моля ви, мистър Струан, не толкова бързо! — каза отец Себастиан, като се задъхваше след него.
— Треската се очаква утре. Трябва да бързаме.
Струан прекоси площад Сао Пауло и забърза по друга улица. Внезапно инстинктивно почувства някаква опасност, спря се и се наведе на една страна. Мускетова сачма се сплеска в стената зад него. Той
— Тичайте и се спасявайте!
Той изправи монаха на крака и го преведе през пътя в прикритието на входната врата. По къщите се виждаха осветени прозорци.
— Насам! — прошепна той и се устреми напред.
Внезапно смени посоката и друг изстрел мина на по-малко от инч покрай него. Достигна до безопасна уличка. Отец Себастиан едва си поемаше дъх след него.
— Пазите ли още лекарството? — попита Струан.
— Да. Какво става, за бога?
— Разбойници.
Струан пое ръката на уплашения до смърт монах и затича по улицата нагоре към отвореното пространство пред укреплението Сао Пауло де Монте. В сенките на укреплението той си отдъхна.
— Къде е лекарството?
Отец Себастиан подаде несръчно чантата. Лунната светлина докосваше посинялата драскотина от камшика на брадата на Струан, осветяваше очите му и го правеше да изглежда огромен и дяволски.
— Кой беше този? Кой стреляше по нас? — попита той.
— Разбойници — повтори Струан.
Той бе убеден, че хора на Горт — или самият Горт — му бяха устроили засада. За момент се попита дали отец Себастиан не бе изпратен като примамка. Неправдоподобно — не от епископа и не със синкона. Добре, скоро ще разбера, помисли той. И ако е така, ще прережа няколко свещенически гърла.
Той внимателно изучаваше тъмнината. Извади ножа от ботуша си и привърза бойното желязо около китката си. Отец Себастиан успокои дишането си и пое през стръмнината край църквата Сао Антонио надолу по хълма към улицата, която минаваше до оградната стена на къщата на Мей-мей. Във високата гранитна стена имаше врата. Той удари силно по нея няколко пъти. Скоро след това Лим Дин надникна през процепа. Отвори им. Те влязоха в предния двор и вратата бе залостена зад тях.
— Сега сме в безопасност — каза Струан. — Лим Дин, чай — много чай, бързо!
Той посочи на отец Себастиан стол да седне и остави бойното желязо на масата.
— Първо си поемете дъх.
Монахът отпусна ръка от кръста, който стискаше, и избърса челото си.
— Наистина ли някой се опитваше да ни убие?
— Така ми се струва — отговори Струан.
Той съблече палтото си и погледна рамото си. Сачмата го бе наранила.
— Дайте да видя — каза монахът.
— Няма нищо.
Струан отново облече палтото си.
— Не се тревожете, отче. Вие ще я лекувате на моя отговорност. Добре ли сте?
— Да. — Устните му бяха пресъхнали и имаше лош
— Добре. Но преди да започнем, закълнете се в кръста, че никога на никого няма да кажете каквото и да било за тази къща, кой живее в нея или какво се е случило тук.
— Това не е необходимо. Няма нищо, което…
— Не, нужно е! Аз обичам уединението си! Ако не се закълнете, аз сам ще я лекувам. Изглежда, и аз знам как се използва синконата толкова, колкото и вие. Решавайте!
Монахът бе силно обезпокоен от липсата на познания, но също така силно желаеше да лекува в името на Бога.
— Добре. Кълна се в кръста, че няма да си отворя устата.
— Благодаря.
Струан мина през предната врата и тръгна по коридора. А Сам излезе от стаята си и се поклони колебливо, като загръщаше пижамата около себе си. Косата й бе разчорлена, а лицето й — подпухнало от спане. Тя ги последва с фенера в кухнята.
Кухнята бе малка, с огнище и мангал за въглища и гледаше към задната неугледна част на градината. Бе пълна с гърнета, тигани и чайници. Стотици връзки изсушени треви и гъби, зеленчуци, черва, колбаси висяха по потъмнелите опушени стени. Палмови чували с ориз бяха разхвърляни в безпорядък по покрития с мазни петна под.
Две сънени кухненски помощнички се надигнаха от наровете си и смутено вторачиха поглед в Струан. Но когато той, без да ги забележи, отмести купчина от тигани и мръсни чинии от масата, за да освободи място, те скочиха от леглата си и бързо излязоха навън.
— Чай, маса? — попита А Сам смутено.
Струан кимна с глава. Взе нечистата платнена чанта от притеснения монах и я отвори. Корите от синкона бяха кафяви, обикновени и раздробени на малки парченца. Помириса ги, но те нямаха никаква миризма.
— Какво ще правим сега?
— Трябва ни нещо, в което да ги сварим. — Отец Себастиан взе прилично чист тиган.
— Бихте ли си измили ръцете? — Струан посочи малък варел и сапун до него.
— Какво?
— Първо си измийте ръцете. Моля ви. — Струан посегна към сапуна и му го подаде. — Нищо няма да правите, преди да си измиете ръцете.
— Защо е необходимо това?
— Не зная. Старо китайско суеверие. Хайде, моля ви, отче.
Докато Струан миеше тигана, А Сам гледаше с широко отворени очи как отец Себастиан натрива ръцете си със сапун, как ги изплаква и ги избърсва с чиста кърпа.
После той затвори очи, събра ръцете си и прошепна тихо молитва.
— Сега ми трябва нещо, с което да меря — каза той, след като отново се върна на земята. Наслуки взе малка чаша и я напълни догоре със синкона. Изсипа съдържанието й в тигана и след това бавно и методично прибави десет чаши вода. После го постави върху мангала. — Ще започнем с десет към едно — каза той със сподавен глас и изтри нервно ръцете в расото си. — Сега бих искал да видя болната.
Струан даде знак на А Сам и посочи тигана.