Тай-пан
Шрифт:
Кълъм изтри потта от лицето си и погледна дребния човек, застанал до него.
— Мистър Хибс?
Хенри Харди Хибс се изпъна в целия си ръст — пет и половина фута — и се качи на платформата.
— Добър ден, господа! — поздрави той с мазна усмивка. — Енри Арди Ибс. Акционери и поземлени агенти. Официален акционер на Негово превъзходителство почитаемия Лонгстаф. На вашите услуги. — Беше мръсно противно джудже с плешива глава и раболепно поведение. — Парцел номер едно. Е, хайде, кой ще залага?
— Откъде, по дяволите,
— Един от нашите търговци. — Кълъм чу гласа си да долита до слуха му и пожела денят да свърши по-скоро. — Работел е, за да плати превоза си от Сингапур. Там го обрали и му откраднали всички пари.
Струан слушаше как Хибс хитро и умело успяваше да покачва цената все по-високо и по-високо. После огледа тълпата и се намръщи.
— Какво има, Дърк? — попита го Роб.
— Търсех Гордън. Виждал ли си го?
— За последен път го видях да върви към Глесинг пойнт. Защо?
— Няма значение — каза Струан, като си мислеше колко странно, че Гордън не е тук. — Смятах, че той сам ще участва в наддаванията. Каква по-добра инвестиция?
Търгът вървеше бързо. Всички търговци знаеха, че една колония означаваше стабилност. Стабилността означаваше цените да хвръкнат до тавана. Особено след като на острова имаше недостиг на строителна земя. Земята означаваше сигурност — земята не може никога да се изгуби. Можеха да натрупат състояние.
Търгът продължаваше и Струан почувства, че напрежението нараства. Брок също чакаше притеснен в навалицата. Горт беше застанал наблизо и очите му стрелкаха ту Струан, ту хората, заобиколили среброто. Струан и Брок купиха парцелите, за които се бяха споразумели. Но цените бяха по-високи от очакваните, защото конкуренцията се беше изострила. После участваха един срещу друг в наддаванията за някакви дребни парцели. Струан купи няколко, от други се отказа. Напрежението сред купувачите растеше.
Бяха купени и последните от предложените крайбрежни парцели. После парцелите от покрайнините и вътрешността на острова бяха предложени и купени на високи цени. Остана единствено могилата. Беше най-голямото парче земя и най-хубавото.
— Е, господа, това е всичко — каза Хибс с прегракнал от викането глас. — Тези, които купиха земя, ще трябва да платят половината от цената веднага. Срещу квитанция от заместник-колониалния секретар. Моля, заповядайте!
Тълпата притихна изумена.
— Продажбата не е привършила! — Гласът на Струан преряза тишината.
— Да, по дяволите! — извика Брок.
— Как така, господа? — попита внимателно Хибс, почувствал нещо нередно.
— А могилата?
— Каква могила, уважаеми господа?
Струан посочи с пръст.
— Тази могила!
— Тя, ъъ, не е в списъка, господине. Аз нямам нищо общо с това, господине — побърза да каже Хибс, готов да побегне. Той погледна към Кълъм, който бе замръзнал на мястото си. — Така ли е, уважаеми господине?
— Така е. — Кълъм
— Защо не е в списъка, за бога?
— Защото, защото, ами, тя вече е купена.
Косата на темето му настръхна, когато видя сякаш насън как баща му тръгна към него и всички внимателно подготвени думи се изпариха от съзнанието му. Причините. Тази сутрин заяви отчаян пред Лонгстаф, че баща му възнамерява да построи черква там. За благото на Хонконг. Това беше единственият начин, идеше му да изкрещи. „Не виждаш ли? Щеше всички да ни разориш. Ако ти бях казал, изобщо нямаше да ме послушаш. Не разбираш ли?“
— От кого е купена?
— От мен. За черквата — заекна Кълъм. — За една лира годишно. Тази могила принадлежи на църквата.
— Ти ми отне могилата!
Думите бяха изречени тихо, но злобно и Кълъм почувства тяхната жестокост.
— За църквата. Да — каза той пресипнало. — Договорът… договорът беше подписан тази сутрин. За вечни времена.
— Знаеше, че аз искам тази земя, нали?
— Да. — Единственото нещо, което виждаше, бе ослепителната светлина, която струеше от очите на баща му и го изгаряше, отнемаше душата му. — Да. Да. Но аз реших, че трябва да се даде на църквата. Могилата принадлежи на Божия храм.
— Значи ти се осмели да ми се противопоставиш?
Настъпи напрегнато мълчание. Дори Брок се ужаси от силата, която сякаш извираше от Струан и обгръщаше всички наоколо.
Кълъм очакваше удара, който знаеше, че ще последва — те всички го очакваха. Но Струан отпусна юмруци и се отдалечи.
Брок се засмя гръмогласно. Звукът отекна в тишината и всички трепнаха ненадейно.
— Престани, Брок! — обади се Куанс. — Млъкни!
— Добре, Аристотел, добре.
Търговците се разделиха на малки шушукащи групички и Хибс извика с треперлив гласец:
— Заповядайте насам, господа!
Брок изучаваше почти съчувствено Кълъм.
— Помислих, че дните ти са преброени, момче — каза той. — Не познаваш този дявол, както аз го познавам. Пази гърба си! — После се приближи до Хибс, за да плати земята си.
Кълъм цял трепереше. Усещаше погледите на хората. Чувстваше техния страх. Или може би ужас?
— Защо, за бога, не го попита — каза Роб, едва съвзел се от шока. — А? Преди да го направиш?
— Той нямаше да се съгласи, нали така?
— Не знам. Не знам. Може би щеше. Или щеше да остави Брод да го купи… — Роб спря, като търсеше нужните думи. — И не обръщай внимание на това, което казва Брок. Той само се опитва да те уплаши. Няма нужда да се безпокоиш. Изобщо.
— Мисля, че татко е дявол.
Роб потръпна неволно.
— Това е глупаво, момче. Ти си просто много изнервен. Всички сме изнервени. Среброто и… вълнението от случилото се. Не се безпокой, разбира се, че той ще разбере, когато… — Роб не довърши думите си. Обърна се и тръгна след брат си.