Тайната на Ескалибур
Шрифт:
— Този негодник! И то след като го повишиха заради нас… Къде е Нина, между другото? Добре ли е?
— Добре е. — Мак махна към вратата. — Чака ни в приемната. Заедно с баба ти.
— И какво? Аз ти се обаждам, а излизам последен?
— Първо дамите, Еди. Къде са ти маниерите?
Един полицай ги поведе към приемната.
— Еди! — извика Нина и скочи да го прегърне. — Добре ли си?
— Малко ме поступаха с гумените палки, но като изключим това, съм добре — пошегува се той. Погледна зад нея и видя баба си да седи на пейката. — Бабче! Добре ли си?
Тя
— Добре съм, Едуард, благодаря. Никога досега не са ме арестували, затова ми е много странно! Но всички бяха много мили и дори ми донесоха чай в килията. Ще има какво да разказвам на момичетата при следващата ни игра на бридж.
— Слава богу. Ако някой се беше държал гадно с баба ми, наистина щеше да настане голяма бъркотия. — Изведнъж той забеляза хората, които се суетяха от другата страна на стъклените врати. — Какво става тук?
— Пресата — отвърна презрително Мак. Той подаде вестниците на Чейс и Нина. — За нещастие са ви изтипосали на първа страница. Не се тревожете за онази пасмина отвън — сега, след намесата на тайните служби, можем да извадим заповед от прокурора и да им затворим устата, но се забавихме твърде много и не успяхме да спрем сутрешните броеве.
— Аах! — проплака ужасено Нина, когато видя официалната си фотография от Агенцията за световно наследство да се усмихва от първата страница на „Гардиън“ под заглавие „Хаос в Борнмът: откривателката на Атлантида арестувана след убийство“. — Аз не бях арестувана за извършването му, аз бях свидетелка!
— Ако си мислиш, че това е лошо… — каза Чейс. В ръцете си държеше брой на „Сън“, на заглавната страница на таблоида с големи букви пишеше „САМОЛИЧНОСТТА НА БОРН(МЪТ)“. Някой турист с чевръсти пръсти — и адски търговски нюх, — бе успял да улови на лента форда, докато прегазва останките от сергията с плодове, и снимката сега украсяваше първата страница. Чейс беше просто сянка на шофьорската седалка и по-голямата част от лицето на баба му бе засенчена от рамката на предното стъкло, но Нина ясно се виждаше отзад. Вестникът услужливо бе включил и снимка, на която тя се ръкува с президента Долтън.
Чейс прочете първото изречение. „На първия ден тя посещава Белия дом, за да получи от президента Долтън най-висшия орден на Америка. На следващия участва в скоростно преследване и престрелка в спокойно крайбрежно градче. Прочутата археоложка Нина Уайлд, откривателка на изгубена Атлантида, беше арестувана вчера след унищожителна гонитба из Борнмът, която остави трима мъртви и десетина ранени…“
— Да, това никак не е добре.
— Така ли мислиш? — проплака Нина. — И Атлантида не е никакъв град, а цял проклет остров! Защо непрекъснато го бъркат?
Чейс я прегърна.
— Приоритети, скъпа.
— Знам, знам. Но аааагрх!
Истински залп от светкавици привлече вниманието им. Елизабет Чейс се втурна нагоре по стълбите и блъсна вратата, вперила горящи очи в брат си.
— Ти! — изкрещя тя. Холи ситнеше зад нея разтревожена.
— Здрасти, Лизи — каза Чейс с фалшива приветливост. — Значи си видяла днешната преса?
Тя профуча край него и коленичи пред баба си.
— Добре ли си, бабче?
— О, добре съм,
— Ох, слава богу. — Тя облекчено наведе глава, след което скочи и се обърна към Чейс. — Какво си мислеше, по дяволите? Глупаво копеле! Можеше да я убиеш!
— И аз съм добре, благодаря — отвърна Чейс със смразяващ сарказъм.
— Всъщност, Елизабет, боя се, че всичко се случи по моя вина — каза Нина.
Елизабет изтръгна вестника от ръката на Чейс и заби пръст в снимката.
— О, значи ти си карала колата от задната седалка? — Тя нави вестника на руло и започна да налага Чейс по главата, принуждавайки един полицай учтиво, но твърдо да я дръпне настрани. — Мислех си, че просто не можеш да направиш нещо по-егоистично и безотговорно от онова, което си сторил досега, но това, това… — Тя млъкна за миг. — Боже! Никога досега не съм се чувствала по… отвратена от теб!
— Елизабет! — извика бабчето, като се изправи с труд. Холи се спусна да й помогне. — Аз съм добре, Едуард и Нина също. Само това има значение.
— Не, не е само това, бабче! — каза Елизабет. — Убити са хора! И за всичко е виновен той! Мислиш ли, че ще отиде да обяснява на семействата им защо?
— Всъщност — рече Мак, като повиши авторитетно глас, — двамата мъже, които са умрели докато са се опитвали да убият Еди и Нина — и баба ви, смея да добавя, — са причината моите колеги да са толкова заинтересувани от случилото се.
— Кой сте вие, по дяволите? — сопна му се Елизабет.
— Госпожо — рече Мак, като леко се поклони. Жестът като че ли някак обезоръжи Елизабет. — Джим Макримън, на вашите услуги. Преди служех в САС, но сега съм… да кажем, че съм свързан с тайната разузнавателна служба на Нейно величество Или МИ-6, ако предпочитате.
— М-6? — възкликна Холи и ококори очи. — Вие сте шпионин?
— Мак — каза Чейс, — това е Холи, моята племенничка… а току-що разговаря със сестра ми Лизи.
— Елизабет!
Мак се обърна към Холи.
— Не, не съм шпионин — ако бях, чичо ти сигурно въобще нямаше да има добро мнение за мен. Аз съм един вид консултант.
— Който понякога спасява живота на хората — добави Нина.
— И точно затова къщата ми все не е ремонтирана напълно… Но тези двамата наистина разбуниха духовете във Воксхол Крос, щом самоличността им беше разкрита. Причина за това бяха американските ни колеги, с които споделяме информация, те страшно много се развълнуваха. — Той погледна през стъклената врата към репортерите в коридора. — Но смятам, че това трябва да се обсъди на някое по-уединено място.
— Можем просто да си тръгнем? — попита изненадано Нина.
Мак се усмихна.
— На този етап сте свободни да си вървите. Вътрешното министерство уреди всички обвинения да бъдат свалени. Изглежда, американското правителство умира от желание да разговаря с вас за тези мъже, както и за вашия приятел хер Руст. — Той сведе поглед. — Моите съболезнования.
— Благодаря. Но защо ще искат да говорим за Бернд?
— Нямам никаква представа — но се надявам скоро да разбера. Знаете ли някое място, където можем да отидем?