Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
Пауъл продължи:
— В нашата страна, в Съединените американски щати, средно по веднъж на всеки два часа се извършва убийство… всеки ден, всяка седмица, всеки месец. Допреди няколко години за такова престъпление се присъждаше смъртно наказание сравнително често. Дори и за така наречените по-леки престъпления като изнасилването и някои случаи на въоръжен грабеж.
В нашата „просветена“ епоха, вече не е така. Обществото ни осъжда на смърт само за най-вероломните убийства, при това ако са налице особени обстоятелства. Такива, според закона, както ви разясни съдия Вилърс, са отнемането на живота на няколко души, причакването
Вие признахте Дженифър Уит за виновна в убийството на двама души, с цел финансово облагодетелстване. Това вече не подлежи на оспорване. През настоящата фаза на процеса аз ще ви покажа защо щатът Калифорния настоява за смъртно наказание.
Първо, погледнато строго юридически, според законите на щата, изброените престъпления влекат след себе си смъртно наказание. Разбира се, ние не можем да си затворим очите и пред нещо друго… пред личността на убиеца, личност, толкова лишена от милост и човешки чувства, че се е оказала способна да замисли и най-хладнокръвно да приведе в изпълнение плана си за убийството на мъжа си, при което жертва е станал и нейният син, нейният единствен син, плът от плътта й и кръв от кръвта й.
Харди очакваше подобно встъпление. Колкото и високопарно да изглеждаше то, несъмнено въздействаше силно и беше издържано юридически. Никой досега не се бе наел да твърди, че смъртта на Матю Уит не е била случайна, но беше ясно, че тя е настъпила като пряка последица и по време на извършването на друго „хладнокръвно“ убийство. Извършителят на едното, според прокурора, трябваше да е предвидил и възможността да извърши другото. В такъв случай юридически и двете убийства се квалифицираха еднакво или почти еднакво и Харди реши, че няма смисъл да възразява по този пункт, защото така само би накарал Пауъл да изреди горните аргументи.
Прокурорът замълча и се обърна към масата на защитата. Дженифър, която сега седеше отляво на Харди, сякаш вдигна гордо глава и се вторачи дръзко в него, без дори да премигне. Харди сложи ръка на китката й и почувства, че трепери. Стисна я, за да я предупреди — подобна демонстрация на хладнокръвие нямаше да е от полза.
Но досега синът й бе споменаван сравнително рядко и бегло — сега прокурорът използва силни думи, които я нараниха. Беше й трудно да понесе всичко това. Тя издърпа ръката си и каза гласно:
— Ти си задник.
Залата се взриви.
Пауъл остана на мястото си с провиснала челюст, но несъмнено му беше приятно. Защо да не я остави сама да си надене примката? Вилърс призова към ред, започна да удря с чукчето. Залата продължаваше да жужи зад гърба на Харди. Той се опита да притегли Дженифър към себе си, да я застави да млъкне веднага.
Вилърс се мъчеше да надвика шума, но безуспешно. Дженифър се надигна, искаше да каже още нещо. Харди стисна ръката й. Опитваше се да я успокои, да я спаси.
— Ох! Причиняваш ми болка! — извика му тя. — Пусни ме!
Изплъзна се и се обърна към съдията, после към съдебните заседатели. Двама пристави приближаваха, готови да я усмирят.
Харди скочи, улови я и в същото време се опита да направи знак на приставите, че не е нужно да се намесват. Съвсем тихо и настойчиво, започна да повтаря:
— Успокой се, всичко е наред…
Само че не беше. Дженифър се самоубиваше.
Вилърс се изправи,
Обикновено сивкавото лице на Вилърс бе станало аленочервено. Пауъл мълчеше.
— Няма да го направи пак, ваша светлост…
— Точно така, няма да го направи. — Каза го тихо, опряла се на ръце върху бюрото пред себе си. — Ако не я отстраня от залата и го направи, ще държа отговорен вас, господин Харди. Няма да спите у дома си цяла седмица.
Харди беше готов за упрека, но в тона на Вилърс долови някаква лична неприязън. Реши, че сега е времето да се увери дали това наистина е така.
— Ваша светлост, имате ли някакво лично възражение срещу мен?
— Имам възражения срещу поведението на клиентката ви в съда. Това е проблемът. Вие на различно мнение ли сте?
— Струва ми се, че има нещо друго.
Вилърс се изправи.
— Моля? — Присви очи към него и попита удивено: — Какво казахте?
— Казах, че според мен има нещо друго.
Очите на Вилърс се присвиха още повече. Гласът й стана дрезгав.
— Господин Харди, моята съдебна зала се смята за образцова във всяко отношение. Справедливостта се постига достатъчно трудно, така че нерядко правя салта, за да играя по правилата и за да съм обективна. Няма да допусна никой да твърди, че не е така.
— Не съм казал, че допускате личните си отношения в съдебната зала, ваша светлост, но все пак глобихте Дейвид Фримън за незачитане на съда, сега заплашвате мен с подобно нещо.
— Не се самоласкайте чак толкова. Ако имах повод, нямаше да се поколебая да постъпя така и с господин Пауъл. — Тя хвърли поглед към прокурора, който се бе слял с тапета. — Няма да позволя на никого да крещи безсрамия в залата. На никого! Фримън прекали, както често му се случва. И в наказанието няма нищо лично, както изглежда си мислите. Единствената причина да не отстраня клиентката ви от залата е, че това още повече би предубедило съдебните заседатели против нея. Наред с всичко друго, което си навлече сама. Така или иначе, вие гарантирахте за поведението й отсега нататък и ако днешния случай се повтори, ще предприема нужните стъпки. Против нея и против вас. Ясно ли се изразих?
— Съвършено.
Вилърс продължи да го гледа на кръв.
— Ваша светлост — добави Харди.
Встъплението на Пауъл отне още един час и стана време за обяд. Докато го слушаше, Дженифър нерядко впиваше нокти в ръката на Харди и той имаше чувството, че се забиват в кожата му през ръкава на сакото и ризата му.
Наред с всичко останало в речта на Пауъл се промъкна и намекът, че никак не било изключено подсъдимата да е планирала и убийството на сина си. Че това не е било никаква „грешка“. Че момчето може би не е попаднало пред цевта на оръжието й случайно, че майка му си е давала сметка, че може да се наложи да убие и него.