Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
— А понякога — не, господин Фримън.
На Харди отново му се прииска да не беше казвала нищо… Да не би да намекваше, че ако тези номера можеха да минат, щяха да научат истината? Или чисто и просто познаваше играта им и въпреки това не лъжеше?
Фримън прибра нещата си в чантата.
— Е — каза той, когато свърши, — за начало стига толкова. Нека смелим тази информация и ще се видим утре.
— По кое време? — попита тя.
Фримън сви рамене.
— Когато ви е удобно, Дженифър.
Сега страхът пролича… Страхът, че ще остане сама и от изпитанието, което я очакваше.
—
Фримън я потупа по рамото.
— Още с пукването на зората.
7
В седем часа Харди взе една бира и седна да чака жена си в „Литъл Шамрок“ — барчето на 9-а улица и Линкълн, което притежаваха с Моузес Макгайър, брат на Франи. В сряда по традиция излизаше с нея. Това бе „тяхната вечер“.
Преди да се върне към правото, Харди бе работил цяло десетилетие като дневен барман в „Шамрок“ — след времето, прекарано в областната прокуратура, когато ентусиазираният млад юрист, женен за съдийска дъщеря, изграждаше семейство — той, Джейн Фаулър и синът им Майкъл.
Никой не бе очаквал, че на петмесечна възраст Майкъл ще се изправи, така че Харди и Джейн не бяха обърнали внимание, че оставят преградите на креватчето свалени. Тази небрежност им отне бебето. Бе успяло да се прехвърли през преградата и бе паднало на главата си. Падането причини смъртта му.
След това светът на Харди постепенно рухна — външният и вътрешният. Сега, вече женен за Франи, не се стремеше да си възвърне загубеното — то си бе отишло завинаги. Имаше надежда, някакво бъдеще. Смисълът? Не беше в неговия стил, но нямаше много дни, в които да не си спомня колко празен бе животът му някога и колко по-различен е сега.
Не му беше ясно каква връзка има всичко това с обръщането на сто и осемдесет градуса в професията, но бе сигурен, че има такава. За първи път пое защитата на обвинен в убийство предната година, защото бе убеден, че е невинен. Помогнаха му няколко обстоятелства — неопитният съдия, който му позволи да изложи недопустимо широки аргументи, свръхамбициозният прокурор, който не бе изпипал своите, собственото му желание да спечели на всяка цена чисто и просто от яд към бюрокрацията в прокуратурата… Поради всичко това и защото се бе оказало, че някой друг е извършил убийството, той спечели. Сега, след като цял живот бе представял обвинението, отново бе застанал от другата страна на барикадата.
— Няма нужда да се извиняваш — обади се Моузес Макгайър. — Сърцето ти кърви и това е разбираемо. Оставаш си член на семейството. Ние те харесваме и така.
Харди си погледна часовника.
— Къде се бави Франи?
Моузес разклати питието си.
— Вероятно е тръгнала насам и ще те спаси от необходимостта да защитаваш практически незащитимата си позиция.
— Каква незащитима позиция?
— На защитник. — Моузес вдигна нагоре кривия си пръст. — Аха. Сам си ми го казвал. Многократно.
Чу се да заявява, че не е сигурен дали Дженифър Уит е виновна. Или невинна. Дяволски неприятно усещане.
Моузес изсумтя.
— Отново ще цитирам надежден източник, който освен всичко друго в този момент седи пред мен: „Щом някой е стигнал до ареста, значи го е извършил“.
Харди се усмихна.
— Когато го казах, бях незрял, безсърдечен
— А сега си зрял?
— Разбира се. Ожених се за сестра ти, грижа се за семейство, установих се. Аз съм образцов гражданин, а понякога тях ги арестуват без да има причина.
— Често ли?
Харди се замисли, но не можа да измисли подходящ отговор в своя защита.
След като спечели спора, Моузес кимна и отиде в другия край на бара, за да побъбри с няколкото редовни клиенти. Заведението в сряда се оживяваше след девет. Харди продължи да пие бира.
Преди няколко години би казал, че не е на чиято страна би трябвало, но сега нямаше това чувство. Можеше да обясни на Моузес какво става след като в полицията няма достатъчно хора и всички са преуморени, а пък прокуратурата е жадна за „бройки“. Допускаха се грешки, ядът, мързелът и некомпетентността вземаха връх. Е, не често, но не и рядко. И вече му се струваше, че тъкмо затова е там — когато истината има остра нужда от показно дело, а нерядко имаше нужда тъкмо от това, той да участва. Баланс на силите. Човек срещу машина — бюрокрацията в прокуратурата не бе нищо друго. Ейб Глицки му бе казал, че притежава трагичен недостатък — изпитва фундаментална нужда да възстановява порядъка в хаотичния космос. Глицки имаше развинтена фантазия. Не беше сигурен, че може да стигне толкова далеч, но, дявол да го вземе, имаше нещо.
Харди и Франи седяха в малко ресторантче, което се казваше „Хиро“ на улица „Джуда“ на две пресечки от „Шамрок“. Франи пиеше чай, защото избягваше пикантните ястия и сакето — все още кърмеше. Харди обаче почти бе опразнил чинията си.
Франи в действителност нямаше нужда от слаба светлина, за да изглежда привлекателна, но все пак сенките от свещите бяха повече от комплимент за нея. Харди не можеше да свали очи от лицето й. Тя държеше ръката му през масата и му говореше за Вини, за разширяващия се речник на Ребека.
Остави я да си говори, изпълнен с чувството, че ако Голямото — земетресението, което цяла Калифорния очакваше всеки момент — ги пометеше в този миг, той ще умре щастлив.
— Освен „палец“, слушай, тя произнесе първата си сложна дума… „гравитация“.
— Ще ми кажеш ли в какъв контекст използва думата „гравитация“? — Беки, Ребека, беше на годинка и два месеца. Досега почти не бе демонстрирала интерес към физиката.
— Чашката й падна от масата и тя се разплака. Обясних й, че това се дължи единствено на гравитацията, така че Беки заклати глава и взе да повтаря „гравитация“, „гравитация“. Естествено, впоследствие реши, че трябва да експериментира с думата още стотина пъти.
— А как иначе? Човек не изоставя току-така подобно понятие. Какво щеше да стане, ако и Нютон се беше отказал?
— Е, не стигнахме чак дотам. Прибрах чашата и толкоз.
Харди вдигна обвиняващ показалец.
— Негативна подкрепа, Фран. Нали говорихме за тези неща? Ако след някоя и друга година изключи на тема „гравитация“, само ти ще си виновна.
Франи отпи от чая си.
— Е, ще преживея това тегло. — Изведнъж разговорът за децата стана излишен — моментът сякаш пареше. На ред бяха други неща. — А как мина твоят ден? Ще работиш ли с Дейвид?