Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
На фона на тихата музика Харди разказа за делото на Дженифър Уит, за отказа да я пуснат под гаранция и всичко останало — или почти всичко. Спести й терзаещото подозрение, че не всичко около новата му клиентка е както изглежда на пръв поглед. Все пак спомена банковата сметка на Дженифър. „Значи има с какво да ни плати.“ После се опита да обясни откъде са се взели парите.
Франи остави чая си.
— Искаш да кажеш… че ги е откраднала? Парите, с които ще ти плати?
— Не. Не в точния смисъл. — Харди вдигна пръст. — Харесва ми каквото правиш с веждите си. Презрение и несъгласие. Бива си го.
—
Харди се отказа.
— Е, добре, откраднала ги е. Имала е причини. Това не означава, че е лош човек. — Отново опита да олекоти положението и то се издигна като булдозер. — Така или иначе — продължи той, — това е работа поне за година. И ако Дейвид я освободи, а често успява, рекламата ще е солидна.
— А ако не успее?
— Ако не успее, моята работа ще бъде да я отърва от газовата камера.
Франи, както и повечето хора, не беше наясно с тежките наказателни дела в Калифорния. Харди обясни, че Фримън ще ръководи първата фаза, при която щеше да се определи дали Дженифър е виновна или не. След това, ако Фримън загубеше, щеше да има втора фаза, по същество втори процес, при който щеше да се отсъди едното от двете възможни наказания — доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване или смърт.
Ако се стигнеше дотам, Харди щеше да оспорва през втората фаза…
Франи поклати глава.
— Голяма работа, няма що! Това е представата ми за ада!
— Няма да се стигне дотам. Не се безпокой.
— Да го запишем в протокола, а? Дизмъс Харди казва, че няма да се стигне дотам. Не трябва да се безпокоя. Искам да имам копие за личния си архив.
Харди внимателно набоде с вилицата си едно пъдпъдъче яйце и го сложи в устата си, наслаждавайки се на аромата.
— Ще накарам секретарката ми да ти направи един екземпляр. Слушай, Франи, Дейвид е най-добрият адвокат в града. Подхвърля ми кокал, това е всичко. Голям кокал с много месо.
— Ами ако тя го е направила? Тогава?
Харди поклати глава.
— Не е убила сина си.
— Изглежда някой си мисли, че е. Винаги си твърдял, че не могат да арестуват човек, ако не е направил нищо.
— Заблуждавал съм се. Сега прозрях истината.
Франи заопипва чашата си и след миг вдигна очи.
— Това никак не е смешно, Диз. Искам да кажа… нали има достатъчно улики, за да се твърди, че е убила сина си? Случайно или иначе.
Харди трябваше да кимне.
— И още повече, че е убила мъжа си?
— Установеното досега не означава непременно, че…
Но Франи бе слушала тази песен и го прекъсна.
— Ами първия й съпруг?
Харди махна с ръка.
— Това са номерата на прокуратурата. Заровиха се в миналото и буквално изкопаха тази история. Навремето не са успели да докажат нищо, няма да успеят и сега, след десет години.
— Паметни слова. Ами ако успеят? Ако нещата не се развият както предвиждаш? Какво ще стане тогава? Или, още по-лошо, какво ще стане, ако се докаже, че тя наистина е убила двамата си мъже и детето си? — Франи потрепери ужасено.
Тези въпроси не допадаха на Харди, предимно защото си ги бе задавал сам съвсем скоро. Способността на Дженифър да се преструва, да позира, да играе роли и да крои планове не му се струваше нещо, което може
Все пак той отново се превърна в добър адвокат и си каза, че най-малкото е стигнал до някаква стратегия, която ще се чуе в съда.
— Ако е убила мъжа си, мога да пледирам, че той я е малтретирал, което очевидно е истина.
— Сигурен ли си?
— Струва ми се, че да. Макар тя да се мъчи да отрече.
— Е, това е окуражаващо. Много окуражаващо.
— Става забавно…
— Защото да си с мен е забавно. В един миг няма нищо, после, бам, всичко се превръща в лунапарк.
Бяха в новия си, подобен на джип „Сузуки Самурай“ — компромис заради малките деца — и се спускаха надолу по улица „Хайт“ в десет часа вечерта. Той улови ръката й. Франи внимателно я освободи.
— Почти свършихме. — Прозвуча като извинение.
От „Хиро“ решиха да се върнат в „Шамрок“, за да прекарат известно време с Моузес. Франи не беше виждала брат си цяла седмица и тъгуваше за него.
Само че преди това…
Дейвид Фримън не обичаше да наема частни детективи и предпочиташе да прави проучванията си сам. Понеже делото, с което се занимаваше, отнемаше по-голямата част от времето му, бе помолил Харди да провери някои подробности около Дженифър Уит.
Преди да свие към „Шамрок“, Харди предложи да се отбият до къщата на Дженифър, Лари и Мат, просто за да хвърлят едно око. Папката беше в колата, така че видя адреса и след близо двайсет минути го откриха — „Олимпия Уей“. Понеже им беше по пътя, Харди реши да измери разстоянието до банката на Дженифър — тази, от която бе теглила пари.
Само че на съживената някогашна улица на хипитата, сега имаше четири банки и пред всички имаше банкови автомати. Харди записа разстоянията, а в това време Франи отбеляза колко чудесно са си прекарали последните четирийсет и пет минути.
Банката на „Хайт“ — най-близката до къщата на Уит — беше на близо три километра. Най-далечната — почти до началото на парка „Голдън Гейт“ — беше на около четири километра. Харди не беше сигурен дали тези данни щяха да се окажат от някакво значение, но смяташе, че е по-добре да ги има. Според него, фактите можеха да променят положението, дори и да не бе наясно как точно.
— Браво! — възкликна Франи, когато той записа последните цифри, — след като проверихме всичко това, ще мога да спя спокойно.
8
За Харди пропукването на зората изглеждаше така: телефонът до леглото му иззвъня в пет и половина, когато прозорецът на спалнята започваше леко да порозовява. Вдигна слушалката при първото звънене.
— Обажда се Уолтър Теръл. Събудих ли те? Съжалявам. Ейб Глицки ме помоли да ти се обадя. С какво мога да ти бъда полезен?
Харди чу младежкия глас и отбеляза мислено склонността на някои ченгета да ти се обаждат, когато си най-малко подготвен за тях. Можеше да се хване на бас, че Теръл нито е изненадан, че го събужда, нито пък съжалява. Пет и половина беше донякъде ранен час, освен за рибарите, и повечето хора знаеха това. Дори децата все още спяха.