Версия Пеликан

Гришам Джон

— Не е твоя работа. — Той отпи голяма глътка бира. — Коя е нашата маса?

— Резервирана е за осем и половина. Мислех, че ще закъснееш поне час и половина.

— Значи съм подранил.

— Може и така да се каже. От службата ли идваш?

— Сега живея в службата. Директорът държи да работим по сто часа седмично, докато не попаднем на нещо. Казах на жена ми, че ще се прибера за Коледа.

— Как е тя?

— Отлично. Страшно търпелива излезе. Разбираме се много по-добре, когато живея в службата. — Тя беше третата

му съпруга за седемнайсет години.

— Защо не ме запознаеш с нея?

— А-а, не. За първите две се ожених заради секса, а те толкова много го обичаха, че взеха да го споделят и с други. За тая се ожених заради парите й, та няма кой знае какво за гледане. — Той изпразни бутилката. — Съмнявам се, че ще издържа, докато умре.

— На колко е години?

— Не питай. Всъщност наистина я обичам. Честно. Но след две години съвместен живот сега осъзнавам, че единственото общо нещо помежду ни е невероятният усет към фондовата борса. Още една бира, моля — погледна бармана той.

Калахан се изхили и отпи от уискито.

— Колко има?

— Не толкова, колкото си мислех. Всъщност не съм сигурен. Някъде около пет милиона, струва ми се. Беше изхвърлила първия и втория си съпруг и си мисля, че в мен я привлече авантюрата да се омъжи за един средностатистически гражданин. Тъй де, и страшният секс, твърди тя. Всички все това казват, знаеш.

— Все изтегляш бити карти, Гавин, още от студентската скамейка. Вечно ти харесват жени, дето страдат я от невроза, я от депресия.

— И те ме харесват. — Той надигна бутилката и я пресуши до половината. — Защо винаги ядем тук?

— Не знам. Нещо като традиция. За да си спомним с умиление Правния факултет.

— Всички мразехме тоя факултет, Томас. И сега всички го мразят. Всички мразят юристите.

— Явно си в настроение.

— Извинявай. Спал съм само шест часа, откакто намериха труповете. Директорът ми крещи поне пет пъти на ден. А аз крещя на всички надолу. Голяма истерия е в службата.

— Изпий си бирата, мой човек. Масата ни е готова. Дай да ядем и да пием, и да си говорим, и да се опитаме да прекараме приятно няколкото часа заедно.

— Обичам те повече от жена си, Томас. Знаеш ли това?

— Е, не е кой знае какво.

— Прав си.

Последваха оберкелнера до една масичка в ъгъла. Винаги си запазваха нея. Калахан поръча още по едно и обясни, че не бързат да вечерят.

— Видя ли оная гадория във „Вашингтон Поуст“? — попита Верхик.

— Видях я. Кой ли е пропял?

— Откъде да знам? Директорът получи съкратения списък в събота сутринта. Връчи му го лично президентът заедно с изричното настояване за пълна секретност. В събота и неделя Войлс не го е показвал на никого, а в понеделник сутринта историята се появява във вестника заедно с имената на Прайс и Маклорънс. Шефът полудя, като я видя, а след няколко минути се обади и президентът. Войлс хукна към Белия

дом и там са се счепкали здравата. Шефът се опитал да нападне Флетчър Коул и Луис е трябвало да го обуздава. Много неприятна работа.

— Страшно добре звучи — попиваше с удоволствие всяка негова дума Калахан.

— Нали? Разказвам ти го, защото след няколко чашки ще поискаш да ти кажа кой още фигурира в списъка, а аз няма да го направя. Мъча се да се държа като приятел, Томас.

— Давай нататък.

— Както и да е, няма начин от нас да е изтекло нещо. Невъзможно. Трябва да са го изпуснали от Белия дом. Там е пълно с хора, дето мразят Коул. Тече, знаеш, като пробито сито.

— Сигурно Коул го е подхвърлил.

— Може и така да е. Гнусно копеле е и според някои той е дал имената на Прайс и Маклорънс, за да подплаши всички, а после ще обяви две привидно по-умерени кандидатури. Звучи напълно в неговия стил.

— Никога не съм чувал за Прайс и Маклорънс.

— Не си изключение. И двамата са млади, по на четирийсет и няколко, с много малко опит като арбитри. Не сме ги проверили още, но май са крайни консерватори.

— А останалите в списъка?

— Ужасно бързаш, момче. Две бирички само, и вече изплю големия въпрос.

Питиетата им пристигнаха.

— Искам от ония гъби с раци — поръча на келнера Верхик. — Просто да сложа нещо в уста. Умирам от глад.

— На мен още едно — подаде празната си чаша Калахан.

— Не ме питай пак, Томас. И на гръб да ме изнесеш оттук след три часа, пак няма да чуеш нищо повече. Знаеш го, нали? Да кажем само, че Прайс и Маклорънс са типичен пример за целия списък.

— И всички са непознати?

— В общи линии, да.

Калахан отпи бавно глътка уиски и поклати глава. Верхик свали сакото си и разхлаби връзката.

— Хайде да си говорим за жени.

— Не искам.

— На колко е години?

— На двайсет и четири, но е много зряла.

— Можеш да й бъдеш баща.

— Може и да съм й, кой знае?

— Откъде е?

— От Денвър. Казах ти вече.

— Обожавам момичетата от Средния запад. Толкова са независими и непретенциозни, ходят само с джинси и имат дълги крака. Ще взема да се оженя за някое от тях. Има ли пари?

— Не. Бащата е загинал при самолетна катастрофа преди четири години и майката е получила добро обезщетение.

— Значи има пари.

— Не е зле.

— Има си хас. Носиш ли нейна снимка?

— Не. Да не ми е внучка или пък любимото пуделче?

— Защо не взе една да я видя?

— Ще я накарам да ти прати. Какво толкова забавно виждаш?

— Ами не мога да повярвам. Неотразимият Томас Калахан, дето сменя мацките като носни кърпички, е хлътнал до уши.

— Не съм.

— Хайде, хайде, направо си е рекорд. Колко месеца изкара вече, девет или десет? Почти цяла година го раздаваш стабилно, не е ли така?