Версия Пеликан

Гришам Джон

— Осем месеца и три седмици, ама не казвай на никого, Гавин. Не ми е лесно.

— Тайната ти е в сигурни ръце. Само ми разкажи всичко, от игла до конец. Колко е висока?

— Един и седемдесет, петдесет и пет килограма, дълги крака, тесни джинси, независима, непретенциозна, типично момиче от Средния запад.

— Трябва и аз да си намеря едно такова. Ще се жениш ли за нея?

— Разбира се, че не! Пий си пиенето.

— И сега какво, само с една жена ли спиш?

— А ти не си ли същият?

— Не, по дяволите. Никога не съм си падал

по моногамията. Ама сега не говорим за мен, Томас, а за нашия Питър Пан, неотразимия Калахан, мъжа, който забожда всяка най-страхотна мацка на месеца. Кажи ми, Томас, не лъжи най-добрия си приятел, само ме погледни в очите и ми кажи, че си потънал в лоното на моногамията.

Верхик се надвеси през половината маса и се ухили глупашки.

— Не викай толкова — огледа се Калахан.

— Отговори ми.

— Кажи другите имена от списъка и ще ти отговоря.

— Хитър ход — дръпна се назад Верхик. — Струва ми се, че отговорът е да. И ми се струва също, че си се влюбил в това момиче, но си прекалено страхлив да си го признаеш. Мисля си, че те е вързала, приятелче.

— Хубаво де, вързала ме е. По-добре ли се чувстваш сега?

— Да, много по-добре. Кога ще ме запознаеш?

— А ти кога ще ме запознаеш с жена си?

— Нещо си се объркал, Томас. Съществува основна разлика. Ти не искаш да се запознаеш с жена ми, а аз искам да се запозная с Дарби. Разбираш ли? Уверявам те, двете неща са съвсем различни.

Калахан се усмихна и отпи от чашата си. Верхик се отпусна назад, кръстоса крака на пътеката и надигна зелената бутилка.

— Побъркали са те, братче — рече Калахан.

— Извинявай. Пия колкото мога.

Сервираха гъбите още врящи в алуминиевите плата. Верхик натъпка две в устата си и задъвка яростно. Калахан го гледаше. Уискито бе притъпило усещането за глад и сега можеше да изчака няколко минути. Във всички случаи предпочиташе алкохола пред яденето.

Четирима араби се настаниха шумно на съседната маса и забъбриха високо на своя език.

— Кой ги е убил, Гавин?

Верхик подъвка една минута, после преглътна с мъка.

— Ако знаех, нямаше да ти кажа. Но се кълна, че не зная. Всички са озадачени. Убийците изчезват безследно. Работата е планирана безупречно и извършена съвършено. Никаква следа.

— Защо точно те двамата?

— Много просто — пъхна още една гъба в устата си Гавин. — Толкова е просто, че съвсем не е трудно човек да го пропусне. И двамата бяха абсолютно лесни за убиване. Розенбърг нямаше алармена инсталация в къщата си. Всеки малко по-опитен крадец или убиец би могъл да влезе и да си излезе. А горкият Дженсън висеше в ония места посред нощ. И двамата бяха лесни мишени. В момента, когато тях са ги ликвидирали, останалите членове на Върховния съд са имали агенти на ФБР пред домовете си. Ето защо са били избрани. Защото бяха глупави.

— Тогава кой ги е избрал?

— Някой с много пари. Убийците са били професионалисти и вероятно след броени часове са напуснали страната. Смятаме, че са били трима, а вероятно и

повече. Касапницата у Розенбърг може и да е дело на един. Поне двама са поработили върху Дженсън. Един или повече са охранявали, докато оня с въжето си е свършил работата. Макар и да е някаква си мръсна дупка, все пак е кино и е доста рисковано — може да те видят. Но са били добри, много добри.

— Прочетох някъде версията за самотния убиец.

— Изключено. Невъзможно е сам човек да убие и двамата. Невъзможно.

— Колко пари може да поискат такива убийци?

— Милиони. Освен това е струвало много пари да се подготви всичко.

— И нямаш никаква представа кои са те?

— Слушай, Томас, аз не участвам в разследването, така че трябва да питаш някой друг. Сигурен съм, че колегите знаят доста повечко от мен. Аз съм само дребен правителствен чиновник.

— Да, да, който просто случайно е на малко име с председателя на Върховния съд.

— Е, обажда се от време на време. Но това не е интересно. Хайде пак да се върнем на жените. Мразя професионалните разговори.

— Говорил ли си с него тия дни?

— Опипваш, Томас, продължаваш да опипваш. Да, побъбрихме си малко тая сутрин. Накарал е всичките двайсет и седем помощници да прегледат списъците с предстоящи дела във федералните съдилища за някакви следи. Безсмислено е и му го казах. Във всяко дело, което стига до Върховния съд, има две страни и всяка от тях несъмнено би спечелила, ако двама-трима съдии изчезнат и бъдат заменени с други, които са по-благосклонни към каузата й. Хиляди дела са обжалвани и биха могли да стигнат до Върховния съд. Не можеш просто да грабнеш едно и да заявиш: „Ето! Това ги вкара в гроба!“. Глупаво е.

— Какво каза той?

— Разбира се, че се съгласи с блестящия ми анализ. Мисля, че се обади, след като бе видял статията във „Вашингтон Поуст“, да пробва дали няма да измъкне нещо от мене. Можеш ли да си представиш подобно нахалство?

Келнерът се въртеше наоколо със загрижено изражение.

Верхик хвърли един поглед на менюто, затвори го и му го подаде.

— Риба меч на скара, синьо сирене, без зеленчуци.

— Аз искам гъби — допълни Калахан.

Келнерът изчезна.

Калахан бръкна в джоба на палтото си, извади един дебел плик и го остави на масата до празната бирена бутилка.

— Погледни го, като имаш време.

— Какво е това?

— Нещо като досие. На нейната версия.

— Мразя досиетата, Томас. Всъщност мразя правото и правистите и с изключение на тебе мразя и преподавателите по право.

— Дарби го написа.

— Ще го прочета довечера. За какво се отнася?

— Мисля, че ти казах. Тя е умна и интелигентна и много пробивна. Пише по-добре от останалите. Увлечението й, освен мене, разбира се, е конституционното право.

— Горкичката.

— Миналата седмица четири дни не ходи на занятия, заряза и мен, и останалия свят и разработи своя хипотеза. Сега се отказва от нея. Но ти я прочети. Невероятно е просто.