Версия Пеликан
Шрифт:
— Оттатък. Ще я донеса.
— Не ставай — продължи да гали краката й той. — Хич не съм гладен.
— Защо ходиш на тия конференции?
— Член съм на Асоциацията, а освен това съм професор и от нас просто се очаква да обикаляме страната, за да се срещаме с други учени идиоти и да приемаме доклади, които никой не чете. Ако не отида, деканът ще реши, че нямам достатъчно академичен принос.
— Много си напрегнат, Томас. — Тя напълни отново чашите.
— Знам. Тежка седмица беше. Просто ми става лошо, като си помисля, че няколко неандерталци ще преработват Конституцията. След десет години ще живеем в полицейска държава. Нищо не мога да направя
Дарби отпиваше бавно от чашата си и го наблюдаваше. Музиката беше тиха, а светлината мека.
— Замота ми се главата — рече тя.
— Толкова ти трябва на тебе. Чаша и половина, и си готова. Ако беше ирландка, щеше да издържаш на пиене по цяла нощ.
— Баща ми беше наполовина шотландец.
— Не е достатъчно. — Калахан кръстоса крака на масичката и се отпусна назад. После нежно потърка глезените й. — Може ли да ти лакирам ноктите?
Тя не отговори. Той проявяваше някакъв фетишизъм към пръстите на краката й и настояваше да лакира ноктите й с яркочервен лак поне два пъти месечно. Бяха го гледали в някакъв филм, „Бул Дърам“ май, и макар че Калахан не беше нито толкова мил, нито толкова трезвен като Кевин Костнър, тя беше започнала да изпитва удоволствие от близостта, която този ритуал създаваше помежду им.
— Няма ли да лакираме днес? — запита той.
— Може малко по-късно. Изглеждаш ми уморен.
— Мъча се да се отпусна, но съм изпълнен с мъжка сила и енергия и няма да се отървеш от мен, като ми кажеш, че изглеждам уморен.
— Ето ти още малко вино.
Калахан обърна чашата и се просна на канапето.
— И така, мис Шоу, кой е убиецът?
— Професионалисти. Ти не четеш ли вестници?
— Разбира се, че са професионалисти. Но кой стои зад тях, а?
— Не знам. След снощи изборът май единодушно клони към Подземната армия.
— Но ти не си убедена в това.
— Не. Никого не са арестували. Въобще не съм убедена.
— И си изровила някой неизвестен престъпник, за когото никой в цялата страна не подозира.
— Бях се спряла на един, но сега вече не съм толкова сигурна. Три дни си играх да разработя тая версия, обобщих всичко най-ясно и прегледно в малкото си компютърче и отпечатах едно тъничко досие, което след това изхвърлих.
— Да не би да искаш да кажеш, че три дни поред заряза лекции и мен, работи денонощно, за да се правиш на Шерлок Холмс, а сега захвърляш всичко в коша?
— Ето го там, на масата.
— Не мога да повярвам. Страдах самотен цяла седмица, но знаех, че е в името на благородно дело. Знаех, че мъките ми са за благото на страната, защото ти ще разбулиш загадката и ако не тази вечер, то поне утре ще ми кажеш кой е убиецът.
— Не може, поне не и с правни разсъждения и анализи. Няма модел, няма обща нишка в тези убийства. Едва не изгорих компютрите в Правния факултет.
— Видя ли! Казах ти аз! Забравяш, миличка, че съм гений в областта на конституционното право и моментално ти заявих, че единственото, което свързва Розенбърг и Дженсън, са черните тоги и заплахите, които получаваха. Нацистите или арийците, или ония от клана или мафията, или някои други са ги убили, защото Розенбърг бе Розенбърг, а Дженсън беше най-лесната мишена и освен това караше всички да се чувстват неудобно.
— Добре, защо тогава не се обадиш на ФБР и не споделиш прозренията си с тях? Сигурна съм, че чакат на телефона.
— Не се сърди. Извинявай. Моля те, прости ми.
— Ти си магаре, Томас.
— Да, ама ти пак ме обичаш, нали?
— Не съм сигурна.
— Няма
— Ще видим.
Калахан остави чашата на масата и се впусна в атака.
— Слушай, миличка, ще прочета версията ти, наистина. А после ще си поговорим за нея, наистина. Но в момента просто не мога да разсъждавам съвсем ясно и няма да мога, докато не хванеш слабата ми и трепереща ръка и не ме отведеш в леглото си.
— Забрави за малката ми папчица.
— По дяволите, Дарби, моля те. Моля те.
Тя обхвана с ръце шията му и го притегли към себе си. Целувката им беше дълга и страстна, почти болезнена.
11
Полицаят натисна бутона на звънеца до името на Грей Грантам и задържа палеца си двайсет секунди. После малка пауза. И още двайсет секунди. Пауза. Двайсет секунди. Пауза. Двайсет секунди. Цялата работа му се стори доста забавна, защото Грантам беше нощна птица и едва ли бе спал повече от три-четири часа. И сега някой да вземе да звъни непрекъснато, та чак коридорът да кънти, какъв ужас! Той натисна звънеца отново и погледна патрулната си кола, спряна на забранено място на тротоара под уличната лампа. Вече се съмваше. Беше неделя и по улицата нямаше никой. Двайсет секунди. Пауза. Двайсет секунди.
Домофонът изпука.
— Кой е?
— Полиция! — отвърна ченгето.
Той беше негър и нарочно натърти на втората сричка. Доставяше му удоволствие.
— Какво искате? — запита сърдито Грантам.
— Може пък да имам заповед за обиск. — Полицаят явно се забавляваше.
Гласът на Грантам омекна и прозвуча едва ли не обидено.
— Ти ли си, Клийв?
— Аз съм.
— Колко е часът, Клийв?
— Наближава пет и половина.
— Трябва да е нещо важно.
— Не знам. Старшия не ми каза, знаеш. Само ми нареди да те събудя, че искал нещо да си говорите.
— Защо винаги иска да говори, преди да се е показало слънцето?
— Не задавай тъпи въпроси, Грантам.
Последва кратка пауза.
— Да, прав си. Предполагам, че иска да си поговорим веднага.
— Не. Имаш трийсет минути. Каза да бъдеш там в шест.
— Къде там?
— На Четиринайсета улица близо до игрището „Тринидад“ има малко кафене. Тъмно и безопасно и Старшия го харесва.
— Откъде ги изкопава тия места?
— Знаеш ли, за един репортер задаваш възможно най-тъпите въпроси. Казва се „При Гленда“ и ти предлагам да тръгваш, инак ще закъснееш.
— Ти ще бъдеш ли там?
— Ще намина да съм сигурен, че си добре.
— Стори ми се, че каза колко било безопасно.
— Безопасно, за тая част на града. Ще можеш ли да го намериш?
— Да. Тръгвам веднага.
— Приятен ден, Грантам.
Старшия беше доста възрастен и много черен, а бялата му лъскава коса стърчеше във всички посоки. Слагаше дебелите тъмни очила щом се събудеше, и мнозина от работещите с него в Западното крило на Белия дом мислеха, че е полусляп. Накланяше главата си на една страна и се усмихваше като Рей Чарлс. Понякога, докато изпразваше кошчетата с боклук и бършеше прах, се блъскаше в рамките на вратите или в бюрата. Вървеше бавно и внимателно, сякаш си броеше стъпките. Работеше си кротичко, вечно с усмивка на уста, и намираше блага дума за всеки, който се отнасяше добре с него. В общи линии не му обръщаха внимание — просто още един добродушен, стар, почти недъгав негър портиер.