Вихър

Кол Алън

Временното им убежище щеше да се превърне в смъртоносен капан, осъзна Стен. Поне нямаше защо да се тревожат, че боеприпасите им ще свършат. Не и до края на деня. Всеки уилигън съдържаше 1400 топчета от покрито с обшивка АМ2.

За пореден път минохвъргачката се прицели и още една бомба изскочи от отвърстието и полетя към тях, и Стен захапа миришещия на дракх килим, както бяха правили хиляди плъхове преди него.

Обхватът на минохвъргачката беше голям. Бомбата избухна над тях срещу стената на сградата.

Тухлите се сринаха надолу от експлозията.

— В името на брадата на майка ми — промърмори Синд отнесено, — това е първото хубаво нещо, което се случва, откакто веселбата започна.

Тя беше права — врагът току-що им беше създал защитено укрепление, от което можеха да се бият. Но Стен се захили.

— Кое на майка ти?

— Я стига — сопна се Синд. — Виждаш ли какво става, когато избягаш от вкъщи и те отгледат Бор?

— Като говорим за това — намеси се Килгър, — наистина бих искал неколцина от тях да са тук точно сега.

— Ами да. Как не. Ти искаш Бор, а аз искам заден изход. Познай кое ще получим? — каза Стен.

Те пропълзяха към задната част на сградата, като си проправяха път пипнешком в мрака сред преобърнатите мебели.

— Някой има ли идея на кого не му допаднаха прическите ни? — попита Синд. Никой от другарите й не отговори. Като се имаше предвид как мислеха в този куп, можеше да бъде всеки.

В задната част на магазина Стен откри изход. Той беше затворен с дебели дървени дъски, заковани на кръст над вратата. Не е проблем, реши Стен с присъщия талант за мърморене на Килгър.

Около секунда по-късно нападателите им също откриха вратата и една граната се взриви до нея, като проби дупки в стената. Стен видя движение отвън през отворите, изстреля откос и хвърли граната след него. Чуха се викове, които замряха след избухването на гранатата. Подобрената граната спря времето за всеки хванат в радиуса й — два часа безсъзнание и жертвата нямаше и представа, че дори и една секунда е минала.

— Много си милостив, шефе.

— Как не — изръмжа Стен. — Хванах погрешната граната. Хайде да прокараш път, след като ти ни вкара в тази каша.

— А — изсумтя Килгър. — Тези дни — и нощи — магията комай не действа.

Той сграбчи една от дъските с ръка и я дръпна. Тежкото дърво, заедно с остатъците от вратата, поддаде.

— Можеш да не буташ изцяло сградата — вметна Стен.

Тримата се измъкнаха през дупката. Стен се вгледа в четиримата мъже, заели позиции пред вратата. Хора, което значеше торки или джохианци. Фракцията на Даул? Или може би другата група джохианци, чиито изисквания все още не беше чул? Нямаше достатъчно информация. И четиримата носеха комбинезони без обозначителни знаци.

— Хайде. Да приключваме. Удоволствието и спортната тръпка се загубиха, а все още има злодеи наоколо.

Стен пое водачеството и те се отдалечиха с бърза крачка

надолу по алеята, като се движеха в пълна тишина.

Късметът им свърши заради две неприятности. Бурята съвсем внезапно утихна, също толкова неочаквано, колкото и беше започнала. Още по-лошо — небето се проясни и две джохиански луни засияха към тях.

— Синд, Бор имат ли бог на климата? — зачуди се Стен.

— Шинд. Той властва над ледените бури.

— Дракх.

После дойде и втората беда. Лъч от прожектор освети тримата бегълци. Стен си представи как силуетите им се очертават като на стар фотографски негатив, после и трите им оръжия откриха огън и светлината изригна, изсъска, угасна и се възцари мрак, Тримата залегнаха зад разкъртения, обгорен и изоставен гравислед.

— Видех ги — дойде учуден вик. — Един от тях. Той е имперския, дето го видехме в предаването!

Стен изруга. Щеше да се наложи да дава обяснения.

Първо на потенциалните властолюбци на Джохи. Второ, Стен предполагаше, че Вечният император може да чуе за инцидента и да зададе въпроса защо неговият посланик се е занимавал с напълно ненужно каубойско разузнаване.

О, какво пък. Поне нямаше да ги убият сега. А може би Стен щеше да измисли начин да се измъкне от височайшето наказание.

После:

— Скапаният посланик?

— Да.

— Убий копелето! Веднага!

— Не знам кой е толкова глупав, че да иска да убие човека на Императора — каза Алекс. — Но после ще отделяме злодеите. Обратно. По пътя, от който дойдохме.

Изстрел от ракетомет взриви стената зад тях, затваряйки им и този път.

— Приклещени сме от две страни — обяви Синд. — Някой да знае как се левитира?

— Бъди сериозна. Сега изобщо не ми е смешно, какво остава да левитирам.

Бяха хванати в капан.

Тежки снаряди разтърсиха грависледа над тях.

— Защо — зачуди се Стен, — когато гледаш филмите и героят се скрива зад глупавия гравислед, всички куршуми рикошират, вместо да преминат през метала, както в реалния живот?

Никой не отговори.

Стрелбата утихна. Чуха приближаващи се стъпки.

Синд вдигна оръжието си. Стен поклати глава и тя видя острието на кукрито да проблясва под лунната светлина.

Тя изтегли бойния си нож.

Нападателите бяха четирима.

Номер едно не видя нищо — ножът на Синд беше с матирано острие и нямаше дори отблясък, когато металът се плъзна през гръдния кош в сърцето му и засилката на мъжа го захвърли напред.

Номер две не чу нищо, докато двете малки бурета, които Килгър наричаше юмруци, блъснаха главата му от двете страни и черепът му се пръсна.

Номер три успя да примигне, после извитият къс меч на гурките го застигна, разсече раменете, разряза ребрата по пътя си, и се спря дълбоко в корема му.