Вихър
Шрифт:
14.
— Какво си се разкикерчил като хрътка, млади Стен. Не разбирам защо се косиш — каза Алекс. — Те нямат избор в случая. Така е повелил Императорът.
— Това не го прави по-лесно — отвърна Стен.
— Съгласна съм с Алекс — намеси се Синд със своите фашистки виждания, възприети от Бор. — Знам, че не ти е приятно просто така да им заявиш, че съдбата им е решена. Щом идва нов водач, те трябва или да се съгласят, или да преглътнат недоволството си и да се подчинят. Но не виждам начин
— Не търсех захарче — заяви Стен.
— Вразуми се най-сетне, момко — сгълча го Алекс. — Нашата приятелска четворка ще се изтърси тук всеки миг.
— Ето как виждам нещата — поде Стен. — Когато д-р Искра пристигне — а все още нямам идея кога точно ще пристигне, по дяволите, — както и да е, когато пристигне и поеме командването, нещата могат да отидат към дракх много бързо. Какво ще стане, ако всички решат да кажат на Императора да сложи новия си безстрашен водач там, където слънце не огрява?
— Императорът ще ги смаже — каза Синд с равен глас.
— Вероятно — съгласи се Стен. — И все пак. И по-странни неща са били правени. Включително масови самоубийства. Предполагам, не са вярвали, че ще се случи точно на тях.
За миг се замисли за милионите мъртви и ужасното разрушение, което таанците сами си бяха причинили.
— Искам да го направя, както трябва — продължи той. — Иначе ще завършим с гражданска война между шест страни. Целта ми е изборът на Императора да се приеме. Трябва да ги накарам да се боят да отхвърлят д-р Искра.
Синд не разбра.
— Ако всички са толкова луди — а от това, което видях, всички създания в този забравен от Сарла куп могат да бъдат освидетелствани, — няма ли страхът само да засили проблема?
Алекс се замисли.
— Не бързай толкова, моме. Нашият Стен подостря богомолската си проницателност. — Сетне се обърна към Стен. — Не можем ли да направим проблема личен, момко? Страхът наистина може да накара човек да се стресне. Но добави вина към него и ще се озовеш пред пълни пъзльовци.
Стен погледна приятеля си.
— Ха, целунете ме, д-р Рюкор — засмя се той.
— Толкова съм трогнат — подсмъркна Алекс.
Но Стен не му обърна внимание. Той набързо съставяше план на играта. Докато всичко идваше на мястото си, комуникационната линия изжужа.
Беше време.
— Преди да започнем, господин посланик — подхвана генерал Даул, — ние четиримата бихме искали да изразим… — среброкосият джохианец се огледа нервно из голата стая, която Стен беше избрал за срещата — благодарност за вашето… хм… гостоприемство.
Стен нарочно погледна към циферблата на часовника на далечната стена. Беше единствената украса.
— За мен е удоволствие — каза той с отегчен глас. И забарабани с пръсти по масата.
— Знаем, че сте зает човек, господин Стен — обади
— О? — беше всичко, което каза Стен.
— Много сме горди от това, което сътворихме — намеси се генералът. — Всъщност лично аз гледам на това като на исторически момент. — Той побутна напред наръч документи. — Тук е планът ни за ново правителство. И четиримата сме го подписали. Мисля, че ще бъдете впечатлен от положените от нас усилия.
— Трябва само да го съгласуваме с родните светове — добави Дайатри, водачката на богазите.
— Мога да гарантирам за суздалите — излая Ютанг.
Стен се намръщи над документите и ги побутна подозрително с пръст.
— Нещо не е наред ли? — попита Мениндер. Инстинктите за опасност на стария торк се задействаха. Беше се притеснил леко, когато Стен ги беше въвел в тази бяла стая. Тя имаше враждебно излъчване. Напомняше му на стая за разпити. Той забеляза, че стените са достатъчно дебели, за да задържат всеки вик. Единствената мебел беше дългата бяла маса, около която седяха. И пет твърди стола.
— Сигурен ли сте, че искате да ми дадете това? — попита Стен, като побутваше въпросните документи.
— Разбира се, че сме сигурни — потвърди генерал Даул. — Това е основата, казвам ви, основата на нашето бъдеще.
Стен безмълвно се вторачи в него.
Генералът се почувства неудобно под този поглед. Обърна се към Мениндер.
— Нали и ти каза същото?
— Тихо, генерале — предупреди го Мениндер.
— Защо да мълча? Тук сме, за да изразим явно възгледите си, нали така? Да бъдем твърди, но справедливи. Съгласихме се, нали?
— Ти говориш, говориш, говориш — обади се Дайатри, като схвана накъде духа вятърът. И определено довяваше лоша миризма.
Но Даул все още продължаваше по пътя на саморазрухата.
— Няма да поема цялата вина — проплака той. — Не е моя вината! Господин посланик, моля ви…
— Искате ли да си ги вземете? — попита Стен с по-благ тон и побутна документите към генерала. — Ще се престоря, че никога не съм ги виждал.
— Разбира се. Няма проблем. Много дракх, така или иначе — бърбореше Даул, докато взимаше документите.
— Какво ви притеснява, господин посланик? — попита Мениндер. — Как можем да ви улесним в мисията ви?
— Като ме осветлите за две неща. Първото е въпрос на чисто любопитство. От страна на Вечния император, мога да добавя.
— За какво става дума? — попита Мениндер.
— Празничната вечеря, която сте подготвили в чест на Какана. В онази трагична нощ.
Мъртва тишина изпълни стаята. Хванах ви, каза си Стен. Той остави тишината да тегне още дълго време.
— Вие сте били сред присъстващите, нали така? — попита накрая.