Владетелката на замъка

Холт Виктория

Най-лесно можех да споделя опасенията си с г-жа Полгри, ала някак си се боях. Лъжиците с уиски и отношението й към Джили не ми излизаха от главата.

Така че реших на първо време да запазя подозренията си за себе си. Дойде октомври. Смяната на сезоните бе приказно красива в този край фучащият югозападен вятър бе топъл и влажен, в полъха му се долавяше уханието на екзотични подправки. Никога не бях виждала толкова много паяжини. Те се стелеха по плетищата като някаква дантела, обсипана с диаманти.

Напечеше ли слънце, ставаше топло като през юни.

— В Корнуол лятото трае дълго — казваше Тапърти. Откъм морето на вълма се носеше мъгла и обгръщаше каменния замък. Понякога внушителният му силует изобщо не можеше да бъде различен от пристанището, разположено в южната част на имението. Чайките пищяха пронизително и меланхолично, сякаш искаха да ни напомнят, че животът е изпълнен с печал. От влагата хортензиите цъфтяха буйно в синьо, розово и жълто — мислех си, че такова пищно великолепие от багри може да вирее само в парник.

Розите също цъфтяха, а с тях и обичките.

Един ден слязох до селото и забелязах пред черквата табела, която оповестяваше, че конните състезания ще се състоят на 1 ноември.

Веднага щом се прибрах, съобщих на Алвиън. Много се радвах, че тя все още гореше от желание да участва в състезанията. Опасявах се, че с наближаването на събитието страхът й може да се възвърне.

— Остават още три седмици — й казах. — Ще трябва да се упражняваме усърдно.

Тя охотно се съгласи.

Предложих й да яздим по един час и сутрин, и следобед. Алвиън гореше от желание да започнем час по-скоро.

— Ще видя какво мога да направя — обещах й аз.

Конън Тремелин беше в Пензънс. Открих съвсем случайно, че е заминал. Кити ми каза една вечер, като ми донесе водата.

— Господарят замина следобеда. Май шъ отсъства цяла седмица.

— Надявам се, че ще се върне за конните състезания.

— О, сигурно. Той шъ е съдия.

Поведението на Тремелин ме дразнеше. Не че исках от него да ми съобщи за заминаването си, но поне можеше да се сбогува с дъщеря си.

Мислих доста по въпроса и усетих как у мен се поражда съмнение дали той наистина е заминал за Пензънс. Чудех се дали лейди Треслин си е вкъщи или пък е решила внезапно да навести някой роднина.

Какво ти става? — налегнаха ме угризения. Що за мисли са това? Не разполагаш с никакви доказателства!

Реших да не размишлявам повече за отсъствието на Конън Тремелин и това ми донесе облекчение, а и се чувствах по-спокойна при мисълта, че господарят не си е вкъщи. Не беше нужно Да заключвам вратата си, ала все пак го правех заради дъщерите на Тапърти. Не исках да разберат, че се заключвам, защото ме е страх от господаря — момичетата бяха необразовани, но не им липсваше проницателност.

— Сега — казах на

Алвиън — ще започнем да се готвим усърдно за състезанието.

Набавих програмата. Бяха предвидени две състезания по скок за възрастовата група на Алвиън. Реших, че тя трябва да участва в по-лесното, защото там имаше по-голям шанс да спечели награда а нали всъщност искахме тя да победи и да изненада баща си.

— Госпожице, я погледнете това — ми каза момичето. — Защо не участвате и вие?

— Разбира се, че няма да участвам.

— Но защо?

— Мило дете, моята роля е да те обучавам, а не да се записвам за състезания.

Алвиън ме погледна дяволито.

— Аз ще ви запиша, защото ще спечелите. Никой не може да язди като вас. Моля ви се, госпожице!

Очите й излъчваха свенлива гордост, която ми достави истинска наслада. Ученичката ми се гордееше с мен и желаеше от сърце да победя.

В края на краищата, защо не? В тези състезания няма социални ограничения, нали?

Прибягнах до дежурната фраза, с която слагах край на неудобните спорове:

— Ще видим.

Един следобед яздехме близо до Маунт Уидън и срещнахме Питър Нанзълок. Той яздеше великолепна дореста кобила, при вида на която в очите ми пламна завист.

Нанзълок се приближи в галоп до нас, изправи се в седлото, предвзето свали шапката си и се поклони дълбоко.

Алвиън се разсмя от удоволствие.

— Добра среща, скъпи дами — извика той. — На гости ли ни идвате?

— Не — отвърнах аз.

— Колко нелюбезно! Все пак, щом сте дошли дотук, ви каня на чай.

Понечих да откажа, когато Алвиън извика:

— Нека да отидем, госпожице. Да, чичо Питър, ще дойдем.

— Все се надявах, че ще ни посетите по-рано — укоризнено рече той.

— Не сме получили покана — напомних му аз.

— Защото сте винаги добре дошли в Маунт Уидън. Казвал съм ви го неведнъж.

Той обърна кобилата си и рамо до рамо се отправихме към имението. Нанзълок улови погледа ми, отправен към кобилата.

— Харесвате ли я?

— Тя е истинска красавица.

— Да, нали си красавица, скъпа Джасинт?

— Джасинт. Значи така й е името.

— Да, прекрасно име за прекрасно създание. Тя е бърза като вятъра. Струва колкото четири тромави кранти като тази, която яздите, г-це Лий.

— Тромава стара кранта ли? Но това е нелепо! Дайън е прекрасен кон!

— Моля? Не мислите ли, че бедното създание е видяло и по-добри дни? Конън можеше да ви даде нещо по-свястно от стария Дайън!

— Изобщо не е ставало дума татко да й дава кон за езда! — Алвиън разпалено защити баща си. — Той не знае кои коне яздим, нали, госпожице! Тапърти ни даде тези.