Владетелката на замъка
Шрифт:
Потеглихме подир закуска. Беше прекрасен ден за езда — октомврийското слънце грееше, духаше лек югозападен ветрец. Алвиън беше в приповдигнато настроение. За нея това щеше да бъде чудесно упражнение в издръжливост. Щях да съм много доволна, ако възпитаничката ми не се измореше по време на дългата езда до къщата на леля й и обратно.
Чувствах невероятно облекчение, че съм се отървал а за малко от зорките погледи на слугите, а и хълмистият пейзаж бе невероятно красив.
Величествените голи бърда прекрасно
Предупредих Алвиън да внимава, когато минава между скалите, но тя вече бе добра ездачка и можеше сама да избира пътя си, така че на воля се наслаждавах на пейзажа.
На картата проследихме пътя, който щеше да ни отведе до къщата на леля й Клара, която се намираше на няколко мили южно от Боудмин. Алвиън няколко пъти бе пътувала с карета дотам и си мислеше, че познава пътя, ала човек лесно можеше да се загуби сред хълмовете, така че реших да се възползвам от възможността и да науча момичето да се ориентира с помощта на карта.
Не след дълго обаче забравих строгостта си и избухнах в смях, защото се оказа, че сме поели в погрешна посока, и се наложи да се връщаме.
Най-после стигнахме до Къщата сред хълмовете — това беше живописното име на дома на леля Клара.
Къщата, разположена в покрайнините на малко планинско селце, наистина бе очарователна. Приличаше на малък замък, кацнал над църквата, странноприемницата и малкото къщи.
Леля Клара разполагаше с няколко слуги, които се грижеха за домакинството й. Когато пристигнахме, настъпи невероятна суматоха, тъй като не бяхме предизвестили за посещението си.
— О, та това е г-ца Алвиън, Бог да я благослови! — възкликна възрастната икономка. — Кого ни водиш, скъпа?
— Това е гувернантката ми, г-ца Лий — представи ме Алвиън.
— Че само двечките ли сте тръгнали на тоз дълъг път? Баща ти няма ли го?
— Не. Татко замина за Пензънс.
Чудех се дали не беше грешка да отстъпя пред желанията на Алвиън и забравила положението си на гувернантка, да натрапя присъствието си на леля Клара.
Дали нямаше да ме изпратят в кухнята да ям със слугите? Това би било по-добре, отколкото да изтърпя компанията на една високомерна старица, която ще ме пронизва с неодобрителния си поглед.
Опасенията ми обаче бързо се разсеяха. Въведоха ни във всекидневната, където в едно кресло седеше леля Клара — очарователна възрастна дама с побелели коси, розови бузи и блестящ приветлив поглед. До нея бе опрян абаносов бастун — вероятно имаше трудности с ходенето.
Алвиън се завтече към нея и старицата топло я целуна.
Сетне живите сини очи се спряха върху мен.
— Значи вие сте гувернантката на Алвиън, скъпа — рече леля Клара. — Много добре направихте, че
Не мислех, че внукът ще бъде по-доволен от нея. Тя се държеше толкова любезно с мен, че аз забравих стеснителността си и се почувствах така, сякаш посещавам стара приятелка. За миг като че ли не бях гувернантката, довела възпитаницата си на посещение при роднина.
Сервираха вино от глухарчета и леля Клара ни накара да пийнем по една чашка. Почерпиха ни със сладки. Виното имаше великолепен вкус. Разреших на Алвиън да пийне малко, но сетне се питах дали съм постъпила разумно, тъй като напитката наистина бе силна.
Леля Клара искаше да чуе всички новини от Маунт Мелин. Тя бе много приказлива — вероятно защото живееше далеч от света в Къщата сред хълмовете.
Появи се и внукът — красиво момче, малко по-малко от Алвиън — и двамата отидоха да играят. Предупредих възпитаницата си да не се отдалечава много, защото трябваше да се приберем вкъщи преди падането на нощта.
Щом Алвиън излезе, леля Клара веднага започна да клюкарства. Не знам дали се дължеше на силното вино или пък защото знаех, че тя е близка роднина на Алис, но я слушах в захлас.
Тя говореше за Алис, както никой друг — напълно искрено — и аз бързо разбрах, че ще науча много неща от тази стара бъбривка.
Щом останахме насаме, тя бързо ме подкани:
— А сега ми кажете какво става в Маунт Мелин!
Вдигнах учудено вежди сякаш не разбирах смисъла на думите й.
— Смъртта на бедната Алис бе такъв удар за всички ни — продължи леля Клара. — Такава нелепа гибел! Каква трагедия сполетя бедното момиче — тя бе още дете.
— Наистина ли?
— Не ми казвайте, че не знаете какво се случи.
— Знам много малко.
— Ами Алис избяга с Джефри Нанзълок, не знаете ли… И тогава стана онази страшна катастрофа.
— Чух за катастрофата.
— Често размишлявам за тези двама млади хора и не мога да спя по цяла нощ. Все си мисля, че и аз съм виновна.
Учудих се много. Не разбирах как може тази приказлива стара дама да носи вина за това, че Алис е изневерила на съпруга си.
— Човек не бива да се намесва в живота на другите. Или пък трябва, какво е вашето мнение, скъпа? Ако човек може да помогне с нещо…
— Да — решително отговорих аз. — Ако сте искала да им помогнете, вмешателството ви би трябвало да бъде простено.
— Но как да разбереш дали си бил полезен или точно обратното?
— Човек трябва да постъпва така, както смята за правилно.
— Но можеш да си мислиш, че постъпваш правилно и пак да навредиш?