Владетелката на замъка

Холт Виктория

— Бедната г-ца Лий! Тя заслужава достоен за нея кон! Г-це Лий, бих желал да пояздите малко Джасинт, преди да си тръгнете. Тя бързо ще ви припомни какво е истински кон.

— О — небрежно подметнах аз, — ние се радваме и на това, с което разполагаме. Конете ни служат за целта, а тя е да науча Алвиън да язди.

— Ние се упражняваме за състезанията — добави момичето. — Аз ще участвам в скоковете, но моля ви, не казвайте на татко — това е изненада. •

Питър постави пръст на устните си.

— Обещавам, че ще запазя тайната

ви.

— И госпожицата ще участва. Аз я убедих!

— Тя ще победи! — извика Нанзълок. — Обзалагам се!

— Не съм много сигурна — уклончиво отвърнах аз. — Това е хрумване на Алвиън.

Трябва да участвате, госпожице — разпалено извика детето. — Настоявам!

— Двамата настояваме — добави Питър. Стигнахме широко отворените порти на Маунт Уидън.

Тук нямаше къщичка за вратаря като в Маунт Мелин. Поехме по алеята, покрай която буйно цъфтяха хортензии, обички и се възправяха елите, характерни за този край.

Замъкът бе изграден от сив камък като Маунт Мелин, ала не бе толкова величествен, а и стопанските постройки бяха по-малко. Веднага забелязах, че не е толкова добре поддържан като „нашия“ дом, както за миг си позволих да нарека Маунт Мелин, и изпитах необяснимо удоволствие, че живея в такова прекрасно имение.

Питър нареди на коняря да се погрижи за животните, а ние продължихме към къщата.

Нанзълок плесна с ръце и извика:

— Дик! Къде си, Дик?

Слугата, когото бях виждала да носи послания в Маунт Мелин, се появи и Питър му заповяда:

— Веднага сервирай чай в библиотеката, Дик! Имаме гости.

— Да, господарю — рече слугата и хукна към кухнята.

Преддверието бе доста по-модерно от нашето. Подът беше покрит с мозайка, широка стълба водеше към галерията с маслени портрети на рода Нанзълок.

Присмях се на себе си, че се отнасям презрително към тази къща, което беше много по-просторна и представителна от свещеническия дом, където бях прекарала детството си. Все пак тя имаше запуснат вид — всичко свидетелстваше за упадък.

Питър ни въведе в просторната библиотеката, където три от стените бяха заети с книги. Забелязах прах по мебелите и наслоена мръсотия по тежките завеси. Г-жа Полгри би свършила добра работа с пчелния восък и терпентина тук.

— Моля ви, седнете, скъпи дами — покани ни Питър. — Надявам се, че чаят ще бъде сервиран навреме, макар че при нас ястията не се поднасят с точността, характерна за съперника ни отвъд заливчето.

— Съперник ли? — учудих се аз.

— Не може да не съществува съперничество между толкова близки съседи. Ала за съжаление всички предимства са на тяхна страна. Замъкът им е по-голям и слугите им са повече. Баща ти, скъпа ми Алвиън, е състоятелен мъж. Ние сме само бедни роднини.

— Вие не сте ни роднини — напомни му детето.

— Кажете ми, не е ли необясним този факт? Човек би си помислил, че за толкова дълъг период на близко съседство двете семейства са се смесили и са

се превърнали в едно. Сигурно някога са живели очарователни момичета от рода Тремелин и прекрасни младежи от рода Нанзълок. Колко странно, че никога не е имало бракове между двете семейства! Предполагам, че заможните издънки на Тремелин са гледали отвисоко на бедните си съседи и са пътували надалеч, за да си избират съпруги. А сега пред нас е русата Алвиън! Колко жалко, че нямаме в рода си момче на твоята възраст, за което би могла да се омъжиш. Ще се наложи аз да те чакам. Не ни остава нищо друго.

Алвиън сладко се засмя. Виждах, че е очарована от него. Помислих си, че той може би е по-сериозен, отколкото го смятах. Може би вече тънко ухажваше Алвиън.

Тя заговори за конните състезания, а той я слушаше внимателно. Аз се включвах от време на време в разговора и времето мина приятно, докато сервираха чая.

— Г-це Лий, ще ни удостоите лис честта да налеете чая? — ме попита Питър.

Отвърнах, че с радост ще го направя, и се настаних на масата.

Питър ме наблюдаваше с внимание, от което се почувствах някак неловко, защото в погледа му се четеше не само възхищение, но и задоволство.

— Толкова много се радвам, че се срещнахме — прошепна той, щом Алвиън му подаде чашата с чай. — Ако бях минал оттам пет минути по-рано или по-късно, пътищата ни нямаше да се кръстосат. Каква огромна роля играе шансът в живота!

— Може би щяхме да се срещнем друг път.

— Да, но не ни остава много време.

— Думите ви звучат зловещо. Мислите, че нещо ще се случи с някого от нас ли?

Той ме погледна много сериозно.

— Г-це Лий, аз заминавам.

— Закъде, чичо Питър? — живо попита Алвиън.

— Надалеч, детето ми, на другия край на света.

— Скоро ли? — поинтересувах се аз.

— Около Нова година.

— Но къде отивате? — отчаяно извика детето.

— Скъпа моя, мисля, че мисълта за заминаването ми те разстройва.

— Къде отиваш, чичо? — настойчиво попита Алвиън.

— Да си търся късмета.

— Шегуваш се, както винаги.

— Не и този път. Получих писмо от един мой приятел, с когото учихме заедно в Кембридж. Направил е цяло състояние в Австралия. Злато! Представи си само, Алвиън. И вие, г-це Лий. Злато, което може да направи един мъж… или жена… богати. Само трябва да го извадиш от земята.

— Много хора заминават с надеждата да забогатеят — казах аз, — но колцина от тях успяват?

— Ето че разсъждавате като практична жена. Да, г-це Лий, не всички успяват, ала има нещо, наречено надежда, което не спира да пламти в човешките сърца. Тези хора може би нямат злато, но хранят надежда в душите си.

— Каква полза има от фалшиви надежди?

— Докато не се докаже, че е измамна, надеждата доставя огромно удоволствие, г-це Лий.

— В такъв случай ви желая от сърце надеждите ви да не се окажат измамни.