Юмрукът на бога
Шрифт:
— Мерника за разстояние — промърмори той на мъжете зад него. Подаде назад бинокъла и взе прибора, който му подадоха. Приличаше на телескоп.
Когато го постави пред очите си, както му показаха в Рияд, видя възвишението и платнището, което скриваше оръдието, но без каквото и да е увеличение.
На призмата имаше четири сочещи с острието навътре клинчета. Завъртя бавно копчето отстрани на уреда, докато четирите върха се събраха и образуваха кръст. Кръстът попадаше на платнището.
Като свали уреда от окото си, той видя, че въртящата се мерна
— Компас. — Бутна другия уред зад себе си и взе електронния компас. Поднесе го към окото си, потърси обекта и това му показа посоката от собственото му местоположение до платнището — 348 градуса, 10 минути и 18 секунди.
Уредът за позициониране му даде последното, от което се нуждаеше — собственото му точно положение на повърхността на планетата в квадрат със страни 15 на 15 метра.
Не беше лесно да се вдигне сателитната чиния в малкото място, с което разполагаха, и това им отне десет минути. Когато се обади в Рияд, му отговориха незабавно. Бавно прочете на слушателите си в саудитската столица три поредици от цифри — точното си положение, посоката по компаса от него към целта и разстоянието. Рияд щеше да направи съответните изчисления и да даде на пилота координатите.
Мартин изпълзя обратно в пукнатината и се опита да поспи. Неговото място зае Стивънсън, който щеше да следи за иракски патрули. В осем и половина, при пълна тъмнина опита своя инфрачервен маркер на цели. Приличаше на голямо фенерче с дръжка като на пистолет, но отзад имаше окуляр.
Свърза го с батерията си, насочи го към Крепостта и погледна. Цялата планина беше осветена съвсем ясно, сякаш се къпеше в лъчите на огромна зелена луна. Насочи го към платнището, което скриваше дулото на Вавилон, и натисна спусъка на пистолета.
Невидим лъч инфрачервена светлина се втурна над долината и той видя как на склона се появи малка червена точка. Раздвижи апарата за нощно виждане, закова червената точка на платнището и я задържа там в продължение на половин минута. Задоволен изключи апарата и пропълзя обратно под мрежата.
Четирите Страйк Игъла излетяха от Ал Харз в 22.45 часа и се издигнаха на височина 6000 метра. За три от екипажите това беше рутинна задача да бомбардират иракска въздушна база. Всеки от самолетите носеше, освен ракетите въздух-въздух за собствена си защита, по две еднотонни насочвани с лазер бомби.
Заредиха съвсем нормално и без всякакви инциденти от танкера, който ги очакваше непосредствено южно от иракската граница. С пълни резервоари се построиха в нестройна формация и ятото, носещо кодовото название Сойка, пое курс право на север, минавайки над иракския град Ас-Самауах в 23.14 часа.
Летяха както винаги без светлини и поддържаха радиомълчание, всеки от влъхвите виждаше съвсем ясно останалите три машини на своя радар. Нощта беше ясна и самолетите АУАКС над Залива бяха им оповестили, че „картината е чиста“, което означаваше, че в небето няма иракски изтребители.
В 23.39 часа влъхвата на Дон Уокър промърмори:
—
Всички го чуха и разбраха, че след пет минути ще правят завой над езерото Ас Садиях.
Тъкмо когато започнаха да правят завой наляво, за да поемат новата посока към Тикрит Изток, другите три екипажа чуха Дон Уокър да казва съвсем отчетливо:
— Ято Сойка… водачът има проблем с двигател. Ще се върна в базата. Сойка Три, поеми ръководството.
Тази нощ Сойка Три беше Бул Бейкър, старшият на другите два самолета. От този момент нататък нещата започнаха да се объркват, при това по много странен начин.
Партньорът на Уокър, Ранди „Р-2“ Робъртс се доближи до своя старши, но не видя никакви видими повреди в двигателите на Уокър. Водачът на Сойка обаче губеше мощност и височина. Ако се връщаше в базата, щеше да е нормално неговият партньор да остане с него, освен ако проблемът беше минимален. Повреда в двигател не беше минимален проблем над вражеска територия.
— Разбрано — отговори Бейкър.
Сетне чу Уокър да казва:
— Сойка Две, присъедини се към Сойка Три, повтарям, присъедини се отново. Това е заповед. Продължете към Тикрит Изток.
Неговият партньор беше объркан, но изпълни заповедта и се вдигна отново, за да се присъедини към останалите машини от Сойка. Командирът им продължи да губи височина над езерото; виждаха го на радара си.
В същия момент осъзнаха, че е направил немислимото. По някаква причина, вероятно смутен от повредата в двигателя, не беше говорил по шифрованото радио Хав-куик, а „на открито“. И, нещо още по-удивително, беше споменал истинската им цел.
Над Залива млад сержант от американската авиация, застанал пред част от батареята от уреди на един АУАКС, повика объркан командира на полета.
— Имаме проблем, сър. Водачът на Сойка има повреда в двигателя. Иска да се върне в базата.
— Добре, отбелязано — отговори командирът на полета. На повечето самолети пилотът отговаря за всичко. На АУАКС пилотът отговаря за сигурността на машината, но когато става въпрос да се отдават заповеди по радиото, старши е командирът на полета.
— Но, сър — протестира сержантът. — Водачът на Сойка говори на открит текст. Даде целта на полета. Да ги върна ли всички в базата?
— Отказвам, полетът продължава — отвърна командирът. — Върши си работата.
Сержантът се обърна към апаратурата си съвършено объркан. Това беше лудост; ако иракчаните са чули предаването, противовъздушната отбрана ще е в пълна готовност.
Тогава чу отново Уокър.
— Водач на Сойка, Първи май, Първи май. И двата двигателя не работят, катапултирам.
Продължаваше да говори „открито“. Ако го слушаха иракчаните, можеха всичко да чуят.
Всъщност беше прав. Съобщенията бяха прихванати. На Тикрит Изток артилеристите сваляха платнищата от своите Тройно-А, а насочващите се по топлинната следа ракети чакаха да се чуят идващите самолети. Други части бяха веднага изпратени в района на езерото да търсят двамата паднали летци.