Зелено дайкири
Шрифт:
— Виж ме! — нареди му тя, като протегна дългата си гола ръка. Китката й беше обвита с кожена шина.
— Не се занимавам с травми от ролери — отвърна Стив, без да спира. Ако се забавеше, щеше да събере половин дузина безплатни клиенти, преди да стигне до стълбището.
— Това е трудова злополука — заяви Лекси.
— Намерила си си работа? — Вече минаваше през регистратурата. Една погрешна крачка, и щеше да е антилопа гну сред лъвове.
— На половин работен ден. Телефон 1–800-СВИРКИ.
— Операторка на секстелефон
Стълбите се показаха. Толкова примамлива като плажа за кубински салове.
— Лесни пари — каза Лекси. — По цял ден само мастурбирам.
— Мастурбиране — каза Боби. — Анатомично търкане.
— Но ако го правиш по десетина пъти на ден, пет дни в седмицата, свършваш с изкълчване на китката — Лекси вдигна шината си за нагледно доказателство.
Стив наруши собственото си правило и спря в подножието на стълбите.
— Наистина ли го правиш? Мислех, че се преструват, като охкат и ахкат.
— Да не би ти да си Стив Жребеца, който се обажда в три посред нощ?
Преди Стив да успее да й отговори, близначката на Лекси Рекси излезе от съблекалнята с токчета до небето на „Джими Шус“. Носеше същите ултракъси шорти и същата бухнала отгоре прическа.
— Стив! Арестуваха ме!
— Кой? Защо?
— За шофиране в нетрезво състояние, можеш ли да повярваш? Бях обърнала само четири-пет черни руснака. Те са като млечни шейкове, нали? Плюс това ме обвиниха за възпрепятстване на справедливостта.
— Защо?
— Изядох си бикините.
— Била си с бикини?
— Прашки. Материята уж абсорбирала алкохола и премятала балона, дето духаш, но пак духнах на нула цяло и девет. Какво да правя?
— Следващия път си сложи боксерки.
Стив се заизкачва по стълбите, но някой го дръпна отзад. Джина го беше хванала за пеша на сакото с едната ръка и развяваше някакъв син документ в другата.
— Стив, можеш ли да съдиш мъртвец?
— Ако е оставил наследство. Защо?
— Излизах с един богат старец и се опитах да се направя на Анна Никол Смит.
— И го уби?
— Не, разбира се. Каза, че ако си легна с него, щял да ме спомене в завещанието си. Така че спах с него и познай какво — взел та умрял.
— Поздравления.
— Не. Чети! Параграф седемнайсет.
Тя тикна документа пред очите му и той прочете на висок глас:
— „Накрая обещах на госпожица Джина Капрето да я спомена в завещанието си: Здрасти, Джина!“
Чакалнята беше празна, ако не се брои надуваемата Памела Андерсън на бюрото. Стив и Боби минаха покрай нея и влязоха в кабинета.
— Четирийсет и пет… четирийсет и шест… Здрасти, шефе!
Цялата потна и зачервена Сеси правеше лицеви опори с крака на стола на Стив и ръце на пода, вените по врата й пулсираха. Носеше срязани джинси и накълцана тениска. Три пръста на всеки крак бяха накичени с пръстени с фалшиви диаманти.
— Четирийсет и седем,
— С РИБНИ ПРЪСТИ — изстреля в отговор Боби.
— Браво! — каза Сеси. — Четирийсет и девет… петдесет! — Ритна стола и застана на ръце, окичените й с диаманти пръсти сочеха към тавана, и тя започна да прави вертикални лицеви опори, после се преметна напред и се приземи на краката си.
Стив погледна бюрото на Виктория. Няколкото юридически тома, които беше донесла, бяха подредени в три кашона. Макар че никога не се беше женил, си представи, че вероятно човек се чувства по същия начин, когато е пред развод. Скоро една частица от него щеше да си отиде.
Сеси грабна една кърпа и я уви около врата на Боби.
— Хей, умнико, разбрах, че оставаш при чичо си.
— Догодина пак ще ходим в съда и той ще ме осинови — каза Боби. — И ще му викам „татко“, вместо „чичо Стив“.
Стив грабна календара от бюрото си.
— Сеси, къде са срещите ми?
— Нямаш такива — отвърна тя.
— Никой ли не се обади?
— „Мастър кард“. Анулирали са ти картата.
— Не разбирам. Къде са новите клиенти? Току-що спечелих голям процес за убийство.
Вратата се отвори и Виктория влезе.
— Искам да кажа, току-що спечелихме голям процес за убийство. Здрасти, Вик!
— Трябва да поговоря с теб — каза тя. — Може ли да се разходим?
Беше облечена с карирана пола, която му напомни за нещо. Какво ли беше то?
„Първият ден. Така беше облечена, когато ни пратиха в затвора. А днес е последният ден.“
По-късно, когато Стив си спомняше този момент, той щеше да види отново лицето й. Разтревожено. Подпухнали очи. Разрошена коса. Не много сън и вероятно часове плач. Но тогава не обърна особено внимание. Беше прекалено погълнат от собствените си несбъднати мечти за скъпо платена адвокатска практика.
— Няма логика. Спечелихме важно дело, а това място е като морга.
— Но си е така — отвърна Сеси. — Не спечели делото „Барксдейл“. Или поне хората не смятат, че ти си го спечелил. Вчера бях в съда и всички говореха, колко страхотно било, дето Пинчър разбрал, че клиентката ти е невинна, а ти не си. Казаха, че щял да се кандидатира за губернатор като състрадателен прокурор.
— Не мога да повярвам. Вик, можеш ли да повярваш?
— Може ли да поговорим? Моля те.
Телефонът иззвъня и Стив каза:
— Може да е нов клиент.
Сеси вдигна:
— Адвокатска кантора „Соломон и Лорд“…
Поне още няколко минути, помисли си Стив.
— Граждански и наказателни дела — продължи Сеси. — Говорим испански…
— Стив… — каза Виктория.
— Да, Ваша милост — отвърна Сеси по телефона.
— Чакай — обърна се Стив към Виктория, опитвайки се да чуе. Когато се обажда съдия, обикновено не го прави, за да похвали адвокатските ти умения.