Зелено дайкири
Шрифт:
Виктория стана разтреперена.
— Трудно е. Не знам точно как да го кажа.
Разкъсва се, помисли си Стив. Разкъсва се между сърцето си и проклетите правила.
— Госпожице Лорд, кажете ни две думи за господин Соломон и да приключваме, става ли?
Очите на Виктория се бяха втренчили в една точка на стената. Тя въздъхна. И после каза:
— Ваша милост, Стив Соломон е най-невъзможният човек, когото познавам.
— Това е начало — отвърна съдия Рол. — Продължавайте.
— Той съчувства дълбоко на онеправданите хора, които няма кой да защити.
Импровизира, помисли си Стив. Но докъде щеше да стигне?
— Той изобщо не уважава правилата — продължи Виктория. — Създава си свои собствени. Той е духовит, забавен и умен, но е способен да извърши и невероятни глупости. Той…
— Ваша милост — прекъсна я Цинкавич, — това заключителна пледоария ли е или брачна консултация?
— Тихо — отвърна съдия Рол. — Искам да видя докъде ще стигне.
— Познавам Стив Соломон — продължи Виктория. — И то доста добре, Ваша милост. Надзъртала съм дълбоко в него.
— Протестирам! — извика Цинкавич. — Адвокатът дава показания. Недопустимо е да изказва лично мнение по делото.
— Колегата е прав — каза Виктория, преди съдията да се произнесе. — Прекрачих линията. Правилата го забраняват. Правните факултети го осъждат. — Тонът й стана саркастичен. — А аз винаги съм спазвала правилата.
Лицето й гореше, очите й святкаха. Емоциите се надигаха.
— Имах отличен успех, докато работех на две места и играех отборно тенис в Принстън — продължи Виктория, докато разкопчаваше двуредното си сако. — В Йейл бях звездата на випуска — тя съблече рязко сакото си и го хвърли на Стив. Ръцете му се вдигнаха късно и сакото закри лицето му, преди да успее да го дръпне.
— Щях да оставя следа в обществения сектор — не спираше тя, — известно време да се отдам на частна практика и после да се кандидатирам за съдия. Всичко беше предначертано върху разноцветни картончета. Планирах и още нещо. Висок, представителен подходящ съпруг и две цяло и четири съвършени деца. И щях да следвам всички правила.
Виктория се обърна, върна се при банката и замахна с ръка. За миг Стив помисли, че ще го удари, но вместо това тя плъзна длан по масата и помете с гръм и трясък всички папки на пода.
— Ето какво мисля за правилата!
Три картончета останаха на масата. Тя ги грабна, накъса ги на парченца и покри Стив с конфети.
— А ето какво мисля за тъпите си цветни картончета.
Напълно превъртя, помисли си Стив. Нямаше идея какво щеше да каже след това, явно и тя самата нямаше.
— Ще ви кажа и още нещо, Ваша милост.
Ето го. Краят на изречението. Сега щеше да го закове.
— Краката адски ме болят — тя сложи глезена си върху коляното, разкопча каишката на обувката „Прада“ и я хвърли на Стив. Втората обувка долетя миг по-късно. Хвърли я ниско, но той се наведе и я хвана с една ръка.
Виктория се запъти към съдийската банка по чорапогащник.
— Докъде бях стигнала, Ваша милост?
— Някъде между безотговорното и дразнещо държание на господин Соломон и вашите идеални две цяло
— „Зарево над пустинята“, Ваша милост?
Виктория се върна до банката си и за миг Стив се уплаши: кафявата тафтена блуза можеше да е следващата.
— Стив Соломон ме научи на много неща — каза тя. — Когато законът не работи, казва той винаги, изработи го ти. Първоначално ми прозвуча незаконно или поне неморално. Но не е. Когато се използва за добро, това всъщност е истинската същност на закона. Закон примесен със състрадание. Закон, който търси истината. Закон, който защитава невинния. Това е единственото място, където законът и справедливостта се срещат наистина — тя се извърна към Стив, очите й бяха пълни със сълзи. — Иначе сме просто роботи. Безчувствени автомати. Без сърце и без душа. Sin alma o corazon.
Тя вдигна един кламер от масата, разтвори го и прободе пръста си с острия край.
Ох!
Вдигна ръка. От пръстта й се показа капчица кръв.
— Аз не съм робот. Кървя. Усещам болка. Усещам и любов. Същото усеща и Стив Соломон. Не познавам никого, който да обича едно дете повече, който да се отдава до такава степен на едно дете.
Тя застана за миг, беше като зашеметена, после се обърна към съдия Рол.
— Ваша милост, бихте ли ме извинили?
— Вървете — каза съдия Рол и махна с ръка, — преди да сте изцапали с кръв полата си. „Филип Адек“?
— „Дзанела“.
— Чудесна е. Иска ми се и аз да бях по-висока, за да нося разкроени поли.
Виктория грабна чантата си и се запъти към вратата, като заряза обувките, сакото и клиента си.
— Цинкавич, имате ли нещо да добавите във връзка с делото? — попита съдията.
— Само че ми се иска да бях станал зъболекар — отвърна Цинкавич.
Съдия Рол се облегна назад и направи пълно завъртане от 360 градуса. Когато спря, се загледа втренчено в Стив.
— Явно сте много надарен, господин Соломон.
— Моля да ме извините, Ваша милост?
— Да разгорещите и объркате толкова една жена — въздъхна тя. — Вие мъжете от рода Соломон сте голяма работа.
— Да, госпожо — съгласи се Стив, защото не знаеше какво друго да каже.
— Добре, ето как ще стане. — Съдията придърпа папката с делото и написа съдебното решение отгоре. — Искът на господин Соломон се приема. Дават му се пълни настойнически права без никакви ограничения, освен молбата ми да води Боби в кабинета ми на обяд от време на време.
Тя удари с чукчето и стана от председателското място. Цинкавич събра папките си и напусна, без да каже нито дума.
Стив остана сам, по сакото му имаше парченца от накъсаните цветни картончета.
Държеше една от обувките на Виктория, беше все още топла отвътре. И се чудеше как може едновременно да е толкова щастлив и толкова тъжен.
53.
Какъв загубеняк е този адвокат!
Франк Синатра пееше:
„Бум-бум, тя ме простреля.“