Зелено дайкири

Ливайн Пол

— Не съм била нещастна.

— Или ако Чарли е възнамерявал да се развежда…

— И да изгуби най-страхотните свирки в живота си? Виж, добре си живеехме. Той си имаше бизнеса и литературните семинари, а аз — клуба и приятелите си. Чарли ми даваше всичко, което поискам. Защо да рискувам всичко това, като го убия?

— Съпрузите се избиват непрекъснато заради дреболии.

— Ако бях убила Чарли — отвърна тя, гласът й режеше като острие на кънка, — щях да измисля нещо по-добро от „Не видях, че се задушава, защото

му бях налапала патката“.

— Има ли начин да го кажем по друг начин пред съдебните заседатели?

Лешниковите очи, в които искряха палави покани, сега бяха студени.

— На моя страна ли си или не?

— Аз съм най-добрият ти приятел на света. Тук съм, за да нося копието ти в битка. Просто се нуждая от помощта ти.

— Тогава чуй това, копиеносецо: не съм се чукала наляво и надясно и не съм убила Чарли. Разбра ли?

— Начинът, по който ме гледаш сега…

— Какво му е?

— Докато даваш свидетелски показания, никога не гледай съдебните заседатели така.

— Защо?

— Защото изглеждаш достатъчно ядосана, за да убиеш някого.

Докато наблюдаваше как Виктория се рови из докладите от аутопсията и токсикологичните анализи, Стив знаеше, че тя си губи времето. Тъй като беше подлагал на кръстосан разпит стотици свидетели през годините, той беше готов да заложи вътрешния си детектор на лъжата. Не беше въпрос на дишане, потене или кръвно налягане. Просто инстинкт.

Инстинктът му казваше две неща. Беше повече от сигурен, че Катрина Барксдейл си е развявала оная работа. Що се отнася до другия въпрос, беше 75 на 25, че Катрина е прецакала добрия стар задоволен Чарли. Не можеше да каже защо, но инстинктът му подсказваше, че е така.

Няма значение, помисли си той. Ако клиентът ти наистина е невинен, желанието да спечелиш е непреодолимо. Но ако клиентът е виновен? Е, ако загубиш, справедливостта е възтържествувала.

Повече го тревожеше мисълта, че току-що беше излъгал младшия си съдружник.

— Добре, значи й вярваш — каза Виктория. — Не трябва ли да работиш по делото, вместо да четеш списания и да се рееш в небето?

— Спокойно, Виктория, работя дори и когато не изглежда така.

— Какъв е планът ти? Къде е списъкът ти със задачи?

— Всичко е тук — посочи той главата си. — Да се подготвя за разглеждането на гаранцията, да разпитам клиентката ни, да говоря с капитана на яхтата, да накарам Пинчър да се издаде и да измисля основата на защитата ни.

— С какво започваме?

Стив си погледна часовника.

— С обяда.

16.

Истински мъж

— Има ли гладни? — прогърмя един дебел глас и вратата на кабинета на Стив се отвори. Възрастен чернокож мъж с очила без рамки, облечен в дашики* с цветовете на дъгата, влезе вътре с три пазарски кошници. Сеси Сантяго се показа отзад с охлаждаща

кутия от стиропор.

[* Широка пъстроцветна африканска роба. — Б.пр.]

От бюрото си Виктория усети сладкия ароматен мирис на сос за барбекю.

— Кадилак — обади се Стив, — точно навреме.

— Свински ребърца, чичо Стив — каза Боби. — Любимите ти.

— Плюс пържени рачешки опашки — добави старецът, — хляб бимини, крокети с шунка, говежди бульон и моят пай от сладки картофи.

— Само толкова? — отвърна Стив. — Какво, да не би да сме на диета в Саут Бийч? — Той грабна пазарските кошници. — Виктория запознай се с Кадилак Джонсън. Готвач, музикант и приятел.

— Здравейте, господин Джонсън. Виждала съм ви в закусвалнята при съда.

— „Суит Патейтоу Пай“ — каза Кадилак с усмивка. — Сега децата го държат, но рецептите са мои.

Беше с едър гръден кош, кръглолик с розови бузи и силно прошарена коса.

Мирисът беше упойващ и Виктория умираше от глад, но ако изядеше своя дял, щеше да й се доспи. А и не само това — преди всичко щеше да наруши вегетарианските си принципи. Всъщност вегетарианските принципи на Брус, реши тя, като се позамисли… Може би едно малко ребърце…

— „Паят“ вече нямаше да го има, ако не беше Стив — каза й Кадилак. — Знаете ли за новите градоустройствени постановления?

Тя прокара пръста си по едно ребърце и облиза соса, възкисел от оцета и сладък от кафявата захар.

— Никакви търговци върху обществен терен. Как би решила спора?

— Правен въпрос, Вик. — Стив подаваше отворените картонени кутии, от които се носеше неустоим аромат. — Кадилак е готвил на стъпалата на съдебната палата в продължение на двайсет години и общината се опитва да го изгони? Как ще оспориш иска?

Ето пак се почва, помисли си тя. Соломон учителят. Държи се с мен като с ученичка. Тя впи зъби в едно ребърце, месото се отдели от кокала и се разтопи в устата й. Чак тогава каза:

— Ще поискам съдебно обяснение и предписание с оглед на параграф 1983. Ще искам отхвърляне на иска поради доказателства, несъвместими с предишни действия, съдебно дело, запазване на статуквото.

— Леле! — Възкликна Сеси. — Стив не ги знае тия простотии.

— Съдебен процес? — попита Стив. — Може да излезе нещо след десет години на искове и дела.

— Е, а ти какво направи? — попита Виктория. — Подкупи кмета ли?

— И комисията — отвърна Стив.

— Да бе!

— Дузина сандвичи със свинско филе и малко пай от сладки картофи.

— Измисляш си!

— Не правото печели делата, Вик, а емоциите. Ключът към всяко дело е да намериш верните емоции и да свириш по техните струни.

— Ще получа ли допълнителни точки след лекцията ти?

— Ще получиш допълнителна порция.

Без да разбере, Виктория беше излапала половината ребърца. Добре де, Брус нямаше нужда да знае.