Ченге втора употреба
Шрифт:
— Сарафа как е съобщил за мене в София?
— Питай него. Имаше всякакви връзки.
И разпитът продължава по реда на обичайния въпросник. Трябвало да ме натопят, за да прехвърлят вината на Вальо върху мен.
— Те ли му подготвиха бягството?
— Кой друг.
— За да го убият.
— За кво им беше, след като не успя да те накисне. Освен това много знаеше. И много беше надрънкал. А трасето от време на време трябва да се почиства. Профилактика.
После се сеща:
— Ти как загря, че сме тук?
— Ще ми
Но за да не се покажа съвсем груб, добавям:
— Този ваш мерцедес, да не би да го броите за невидим. Сменяйте му чат-пат поне боята.
Тръгвам си, като преди да изляза, подхвърлям:
— И да забравиш, че си ме виждал. Инак си мортус. Червено. Мораво. Червено. Мораво.
Май че излизам на червено. Тук няма зелен светофар.
Свежа утрин. Разхождам се около импозантната сграда на Кунстхисторишес Музеум и от време на време поглеждам ту алеята зад сградата, ту часовника си. Девет без петнайсет.
Точно в девет установявам, че Петко вече се е настанил на една скамейка. Минута по-късно до него се приближава друг мъж в традиционен тиролски костюм от сив плат със зелени ревери и съответна шапка, украсена с перце. Разполага се до Петко и между двамата започва разговор, от който не долавям нищо, поради голямото разстояние и грохота на движението по Ринга. Беседата явно е твърде кратка. Когато повторно надниквам иззад музея, онзи с перцето вече се отдалечава по алеята. Изчаквам го да изчезне и се приближавам към приятеля си. Петко се е навел леко на една страна, погълнат от разтворения на скамейката вестник. От ризата на гърдите му към вестника се е проточила струйка кръв. Тиролецът вероятно е използвал заглушител. Виена е град на добрите обноски. Там стрелят тихо.
Бях му казал, че съм го спасил в Мюнхен, за да му видя сметката във Виена, но това беше просто една грубиянска шега. Сега тя се беше сбъднала. С единствената разлика, че друг му бе видял сметката. Прощавай, Петко. Не съм аз, който ще те съди.
Озовавам се в кабинета на Табаков тъкмо по обед. На малка красива маса край камината изрядно са наредени блюдата на гощавката. Също красиви — кристал, сребро и фин порцелан. Единствено мизерно е съдържанието — пюрета, салата и някакво филе от сьомга с масло, но толкова тънко, че само с едно бодване на вилицата можеш да го сервираш в устата си.
Домакинът вече се е разположил край масата и с ленив жест ми предлага насрещния стол:
— Можем да си поделим угощението. Знаеш, че не съм стиснат.
— Благодаря. Не съм тревопасно. Току-що се справих с един чудесен шницел. Беше толкова огромен, че не се побираше в чинията.
— Предпочитам да ми спестиш подробностите — забелязва кисело Тетето. — На всичко отгоре лъжеш. Знам, че въобще не си обядвал.
— Ти това твоето обед ли го наричаш.
— Само част от обеда. Другата част се състои от лекарства.
— Тъжно — признавам. — А какво е отношението ти към тъй наречените „лекарствени
— Не разбирам за какво говориш.
— Нали така наричаха у нас наркотиците.
— Искаш да кажеш у вас. Тук у нас ги наричат опиати. Тъй че млък по въпроса!
— Защо бе, какво толкова?…
— Не ме ли разбра? Тук не сме у вас, а у нас. Ръката му, стискаща лъжицата, се колебае секунда-две между пюрето от спанак и другото — от картофи, но накрая се ориентира към картофите. Известно време дава вид, че дъвче, макар че какво има в пюрето, та да го дъвчеш. Сетне набожда с вилицата малко зелена къдрава салата и отново дъвче.
— Споменавам ти за „у вас“ и „у нас“, за да ти втълпя елементарната мисъл, че спазвам стриктно законите на новото си местожителство. Аз дрогата не я използвам дори като сънотворно, а ти ми говориш за наркотици. Ти можеш да си плещиш за каквото ти падне, но за мене има теми табу. И не желая по никакъв начин да ме забъркваш в своите ориенталщини.
— От подслушвателна апаратура ли се боиш?
— Не се прави на маймуна. Казах ти: млък!
— Жалко — избъбрям. — Аз пък тъкмо тия дни чух, че някои наркобарони се готвели да те привлекат за съдружник.
Домакинът се готви да провери този път вкуса на спанака, но оставя лъжицата и изхърква:
— Невъзможен си. И без това нямам апетит, а ти съвсем го пресече.
— Нахрани поне кучето — забелязвам. — Виж само как жално те гледа.
Чърчил наистина се е приближил и надигнал тежката си глава, е вперил скръбен поглед в господаря си.
— Чърчил такива боклуци не яде. И вече си е хапнал добре. Гледа ме милият не от глад, ами от съчувствие.
Погалва го нежно с подпухналата си ръка и изръмжава към мене:
— Ати, ако имаш нещо да казваш, казвай го, вместо да ми се правиш на интересен.
Разправям му туй-онуй. Но историята е прекалено дълга и усукана, тъй че му предлагам само кратки фрагменти.
— Нищо не разбирам — признава Табаков, който вече е забравил яденето.
Сигурен съм, че резенчето сьомга не го е забравил, но хубавото си го пази за накрая. Нали всички така правим.
— Започни отначало и карай подред — нарежда ми.
— Нали не щеш и да чуваш за наркотици.
— Казах ти: почни отначало.
Това и правя. На такъв добряк можеш ли да му откажеш нещо.
Табаков изслушва повествуванието ми почти без апострофи. Когато приключвам, Чърчил кара вече трети или четвърти сън. Едва тогава Тетето започва с въпросите. Още един сън за Чърчил в нозете на любимия стопанин.
— А сега — произнася накрая стопанинът, — ще искам от тебе три неща: Първо, да преглеждаш добре колата и да я паркираш тъй, че винаги да е пред очите ти. Не се обиждай, но твоята прекалена самоувереност някой път може дати изиграе мръсен номер. Второ: Напиши на едно листче точните данни на хората и колата, модел, цвят и номер. И трето: Нито дума повече по тази история.