Ченге втора употреба
Шрифт:
— Разсъждаваш според вчерашните стандарти. Аз също съм привърженик на строгата секретност, но днес на нашата работа се гледа с повишена взискателност. Няма никакви широки обсъждания, каквито ти си въобразяваш. Хората просто държат да знаят защо се протакат нещата и как се изразходват средствата.
— Какви средства? Може би тези, с които ни финансира самият обвиняем, дето ми поддържа колата, та даже ми плаща и наема.
— Да не затъваме в дреболии. Той този, дето го наричаш обвиняем, дължи такива колосални
— Какво очаквате да ви отговоря: или трябва да я продължим, или да я прекратим.
— Точно това очаквах. Аз обаче другояче ги виждам нещата. Работата не бива да спира, но трябва да продължи по друг начин.
— Искате да кажете — без мен. Приемам решението ви с истинско облекчение.
— Не можеш да го приемеш, преди още да си го чул. И не ми се преструвай на искрено благодарен, задето те отстранявам. Тия етюди на скромност пред мене не минават. Освен туй все още не съм обявил, че те отстранявам.
— Искам да ви спестя неловкото положение.
— Когато изпълнявам служебна задача, никога не се чувствам неловко. Каквато и да е тя. А сега слушай.
Слушам. Вече познати неща. Разликата е само, че аз вече отпадам от комбинацията.
— Засега! — пояснява Манасиев. Не го тълкувай като снемане на доверието. Само сменяме тактиката. Не се засягай, но ти наистина прекалено си се сближил с Табаков. Даже ходите заедно по ресторанти…
— Ако под това се разбира, че веднъж на път се отбихме в един мотел… При такива клюкари и на църква да ходим, все тая…
— Казах вече: не се засягай. До някое време това сближаване беше даже необходимо, особено подир предишните груби действия на някои лица. Сега обаче то почва да дава обратен резултат. Табаков прекалено се успокоява, убеден е, че нищо не го заплашва, въобразява си, че може до безкрайност да ни води за носа. Тъкмо затуй, без да се връщаме до предишните грубиянщини, налага се да променим акцента. За такава промяна ти в момента не си подходящ. Ще се наложи да включим в действието друг фактор. Разбираш че всичко опира до баланса. Не бива да допуснем ликвидирането му, за да пропадне всичко. Не бива да го паникьосаме до степен да изчезне наново, че да го търсим с години. Но не бива и да поддържаме илюзията му за сигурност: „Боев е мой човек, нищо лошо не може да ми се случи“.
— Разбирам съображенията ви — съгласявам се, за да скъся излишния му бъбреж. — В края на краищата вие решавате.
— Там е, че не решавам единствено аз. Не желая да навлизам в подробности, но съществуват определени хора и то хора авторитетни в момента, които имат да уреждат стари сметки с нашия обект. И въпросът не е само в това, че тези хора упражняват натиск над службата ни и респективно над мене, но и в риска те сами да предприемат
— Разбирам.
— Защото, Боев, намесят ли се профани, нещата стават непредвидими. На някого може да не му издържат нервите и току виж започне да стреля.
— Засега се задоволяват само с детинщини.
И му разправям за съобщенията на тема „Дай милион“. Информацията ми бива посрещната от Манасиев с безпокойство.
— Неуместно подценяваш случая. Важното не е да ли постъпката е умна или глупава. Важното е, че тя напълно потвърждава опасенията ми за намеса на странични фактори. Днеска го атакуват с писма, утре могат да почнат и с куршуми.
Продължава известно време да развива темата, което при него означава да повтаря по пет пъти едно и също нещо, докато накрая заключава:
— Колкото до твоя личен въпрос, нещата са ясни: Оставаш на разположение.
— Като помощно средство…
— Сега недей коментира. Оставаш на разположение. Толкова.
— В този смисъл ли да разбирам, че ми взеха колата?
— Ще ти я върнат. Излишно е да се боиш, че ще ти откраднат нещо.
— Опасявам се по-скоро за обратното: да не би някой да натика там нещо за спомен.
— Внимавай да не би мнителността ти от защитен рефлекс да прерасне в болестно състояние.
— Един път ми бяха набутали наркотик. Втори път открих под седалката пистолет…
— Какъв пистолет?
Сега пък се налага да му разказвам историята с Пешовия макаров.
Полковникът изглежда изненадан.
— Това си е чиста приумица на момчето. И за да промени темата, подхвърля:
— Имай предвид, че емигрирането на шофьора също е вписано като твой пасив.
— Аз не съм го искал, този шофьор.
— Знам, знам. Но това не променя факта. Поглежда часовника си и промърморва:
— Върви да си получиш колата.
„Заедно със звукозаписното устройство ли?“ готвя се да запитам, но премълчавам. Човекът и без туй не е в настроение.
Ставам и тръгвам да излизам, когато чувам зад гърба си:
— Апропо, какво направи с последния макаров?
— Нищо. Оставил съм го при Табаков.
— Чудесно. Значи взехме и да го въоръжаваме. Ако научат от ръководството, ще ни разнищят.
— Ами нека го разнищят! — потвърждава Борислав, когато същата вечер в познатата кухня и пред познатото меню му разказвам за разговора си с полковника. — Можеш да бъдеш сигурен, че момчето е взело пистолета не по своя инициатива, а по нареждане на тоя главанак.
— За да го използва при случай срещу кого?
— Във всеки случай не срещу Табаков.
— Ти не си добре, бе.
— Възможно е. Днес кой ли от нас е добре. Освен тебе. Нали все пак оставаш на разположение.