Ченге втора употреба
Шрифт:
— Възможно е — казвам. — Беше тъмно, пък и тестетата бяха толкова много, та не е изключено да съм пропуснал някое.
— Затуй си мисля, що не вземем да направим един експеримент.
— Няма пречки. Това дъждовно време и без туй за друго не става. Какъв е експериментът?
— Ами това е: взимай тестето и го прибирай.
— Ти на подкупа експеримент ли му викаш.
— Не те подкупвам. Знам, че струваш повече от десет хиляди. Хайде, прибирай ги де!
— Добре де. Смятай, че съм ги прибрал. После?
— После — ти ще кажеш. Вече не са мои. Но ти
— Да не мислиш, че кисна тук толкова време за някакви десет хиляди. Ставаше въпрос за милионите.
— За тях — после. Сега искам да знам на кого ще ги предадеш тия долари.
— Нали е казано: от народа — за народа.
— „Народът“ е абстракция. Питам те конкретно: каква ще е дестинацията на тази сума? Манасиев ли? В такъв случай по твоята логика ще излезе, че си ги взел парите от един бандит, за да ги предадеш на друг бандит.
— Манасиев не е единствената инстанция.
— Тогава посочи ми друга. Навсякъде ще бъде едно и също. Или ще кажат мерси и ще ги присвоят без възражения, или ще те вкарат в някаква казионна процедура, в смисъл откъде ги взе, как ги взе, къде са останалите. Няма останалите, ще викаш ти, как да няма, на друг ги разправяй, ще викат те, проверки, разпити, очни ставки, додето те натикат в затвора… Какво значение, при всички случаи парите пак ще потънат в нечий джоб.
— След като върнеш не тая пачка, ами милионите, за които говорихме, какво те интересува при кого ще отидат?
— Би трябвало да интересува тебе. За да загрееш, че не е голям героизъм да отмъкнеш парите от един набеден крадец и акуратно да ги занесеш на другия крадец, дето те е наел, за да му служиш.
— Имаш ли факти, че е крадец?
— Колкото щеш. И защо мислиш той и такива като него са се толкова активизирали да възстановяват справедливостта, та са погнали хората, дето уж били отмъкнали авоарите на страната в чужбина? Ами просто защото вътре в страната не остана вече нищо за грабене.
— Ти казваш някои доста верни неща, за да мотивираш собствените си безобразия — съгласявам се.
— А ти се луташ като патка в мъгла и нито се примиряваш с безобразията, нито приемаш горчивата истина.
— Не съм чул да я формулираш.
— Тези тъй наречени мръсни пари, Емиле, са безвъзвратно загубени още от мига, в който са задигнати от държавата. Каквото и да разкриеш, те са невъзвръщаеми. Да знаеш случай, когато загубеното да е било върнато? Потъват, разтапят се, изпаряват се, преобразяват се, върви ги търси. Можеш да изобличиш крадеца, можеш да го натикаш в затвора, можеш и да го гръмнеш. Но парите няма да върнеш.
— Пак мъдри мисли — съгласявам се. — Запази си ги като утеха за мига, в който предстои да те гръмнат.
— Ти затова ли цъфна тук в тоя мрачен ден, та да ми напомняш за смъртта и за времето?
Върви му напомняй, ако си нямаш работа, че не съм цъфнал тук по свое желание, а по негова молба, за да ми разиграва разни тъпи експерименти.
— А ти какво толкова си се втренчил в тази бездна? — питам го. Откъде я знаеш каква
— Виждал съм я.
— Насън или наяве?
— Видях я в някакъв филм по телевизията. Космонавтът бе излязъл в открития космос да поправя апарата, когато кабелът му се скъса и той полетя в тъмната бездна. Падаше бавно в това тъмно бездънно пространство, падаше, падаше, докато изчезна. Там, в бездната.
— Сега ми е ясно как си я видял смъртта. Понеже ти сам нямаш въображение дори колкото Чърч.
— Чърч превъзхожда всички ни — съгласява се Тетето.
Сега вече мога да тръгвам и да се прибирам при Марта, за да обсъдим по-обстойно належащия въпрос за дъждовното време и за това докога ще продължи. Навличам шлифера и се спускам по стълбището. Портиерът здравеняк ми кима за сбогом, признал ме е вече за свой човек. Вдигам яката на дрехата и пъхвам ръце в джобовете, готов за среща с виенските ветрове. В този момент дясната ми ръка напипва продълговато пакетче с размерите на пачка долари.
Значи експериментът продължава.
В определения ден и час все още прилежно минавам през определеното място — подлеза при операта, за да не би хората на Манасиев да обявят, че съм дезертирал и съм станал невъзвращенец. Мотая се около минута-две при лавката с печатни издания и купувам „Ди Пресе“, за да оповестя, че нямам какво да кажа. Убеден съм, че тази секретна среща е чиста глупост, особено след като Манасиев с цялото си величие вече лично се изтъпани насред Виена. И всъщност от кого да се крием? Дали от местните власти, които ако искат да научат нещо, ще го научат направо от Табаков или от самите себе си, за да се убеждаваме колко всичко при нас е секретно, колко всичко е „както някога“ според находчивата фраза на полковника и ние отново сме на пост, независимо, че противникът го няма.
Тази заран обаче изглежда в позициите — нашите или на врага — има леко раздвижване. Установявам го, когато, едва излязъл от подлеза, бивам сподирен от едно вече познато лице.
— Как е? — пита лицето.
— На западния фронт нищо ново — отвръщам със собствения му израз.
— На източния обаче не е така — отговаря нелегалният с едва доловимо злорадство. — Връщаш се в София.
— Щом трябва.
— Незабавно! — пояснява твърдо той, подразнен от безразличието ми.
— Сега, на момента ли?
— И така може да се каже. Полковникът иска още утре да си при него.
— Ще бъда. Друго има ли?
— Другото — в София.
Оглежда се да провери дали не ни е засякъл противникът и изчезва. Голям сладур.
Малко по-късно вече съм на линия в сервиза, където се грижат при нужда за беемвето. Сервизът откровено казано обслужва колите на Табаков, тъй че аз минавам най-често метър, след като знам какъв киселяк е Манасиев, когато трябва да се осребряват служебните ми разходи.
Днес няма дъжд. Времето е почти пролетно. Излизам пред сервиза да подишам свеж въздух, докато вътре техникът се занимава с колата. Вероятно нещо съм се замислил, не за бездната на Табаков, а за живота изобщо, когато чувам зад гърба си познат глас: