Ченге втора употреба
Шрифт:
— Ами обясни им ги тези неща на душманите си.
— Тези простаци не могат да разберат, че който има властта да печели пари, той има и достатъчно акъл да ги пази. Нали защитните средства на банките са създадени точно срещу такива типове.
— Това не пречи да стават банкови обири.
— Въобразяват си, че някъде имам скривалище или банков трезор, където съм скътал милионите. Нямам трезор. Имам система. И така солидно съм я изградил, че сега и сам да се опитам да я разбия, ще ми трябва много работа. Тъпаците си представят капитала като долапи, натъпкани с пачки долари. Как да им обясниш,
— Съгласен съм — кимам, — тези неща ти по-добре ги разбираш. Кажи ми по-добре нещо за системата си, така, като на приятел.
— Това, дето го казваш в момента, звучи глупаво даже като шега. Нали знаеш, че някога фараоните са ги погребвали със съкровищата им. Така и аз ще си отида от този свят със системата си. Не е обемиста, няма да заема място в ковчега. Тук, в главата ми е.
Системата… Разбира се, че не бе луд да ми я разкрива. Но при различни случаи ми се разкриваха детайли от нея. Банката Барклиз. А също и хер Хауптман. За този австрийски бизнесмен бях чувал, че в определен период е бил секретар или дори съдружник на Табаков, но избягвах да задавам въпроси. На такъв като него най-често е безполезно да задаваш въпроси. Не казвам, че имаше някакво особено пристрастие към лъжата. За него лъжата, също като истината бе просто работен инструмент. Само че истината по-рядко влиза в работа. Понеже тя е това, което е. Докато лъжата може да се оформя по поръчка, съобразно обстоятелствата. По-пластична е.
Веднъж в случаен разговор по повод на всевъзможните типове, опитващи се да надничат в банковите му сметки, Тетето спомена името на австриеца:
— Тия гумени глави не се сещат даже да си наемат някой добър консултант като Хауптман, за да мисли и съобразява наместо тях. Разбираше ги той тези работи.
— Какво стана с него, умря ли?
— Засега още не. Но и това ще стане. Защо питаш?
— Защото ти се изрази в минало време.
— Имам предвид, че ми беше съдружник. Вече не е.
— Несходство на характерите?
— На интересите.
— Тогава за какво ти е бил нужен? Нали знаеш защо на вълка вратът му е дебел.
— Тия неща по-добре от тебе ги знам. Само че тогава не можех да мина без него. Допълваше ме. Държеше козовете, които на мене ми липсваха: умееше ги изтънко финансовите дела, банковите мурафети, имаше връзки, онези, най-полезните — с нужните хора на съответните постове…
— Тогава ти за какво си му бил нужен?
— Аз имах парите. И контактите с Източния блок. Нали ти казвам: допълвахме се. И за да не се опита единият да постъпи с другия както Каин бил постъпил с брат си, бяхме се подсигурили: с активите на фирмата никой от нас не можеше да се разпорежда самостоятелно. Трябваше да сме налице винаги двамата. Освен ако единият от нас не е починал скоропостижно.
— Добър мотив за взаимно изтребление.
— Напротив: добро условие за съвместна работа. Хауптман бе убеден, че няма защо да се притеснява за своята сигурност. Живеехме в един свят, където той бе у дома си, докато аз бях само пришелец. С връзките, опита
— Заел си в комбинацията мястото на мъртвеца.
— Само в неговото въображение. Понеже смъртта би могла да навести и самия него.
— В такъв случай ти ще бъдеш първият заподозрян.
— Зависи — поклаща глава Табаков. — Има разни видове смърт.
— И как приключи тази взаимна застраховка?
— Кой ти е казал, че е приключила.
Заранта е мрачна. Вали. Вероятно затуй се събуждам чак към обяд. А още по-вероятно — понеже снощи съм бил у Тетето.
— Обади се Табаков. Кани те да наминеш, ако решиш да излизаш.
— Пак ли!
Марта винаги нарича своя съпруг, бившия де, по презиме, за да подчертае, че за нея той е съвсем чужд човек.
— Откъде такава енергия у този тип — мърморя.
— Енергия ли? — възразява Марта. — Чиста проба неврастения. Ако той беше създал света, денонощието щеше да бъде от 36 часа.
Продължава да вали, без изгледи да престане. Каня се да взема колата, но се задоволявам със шлифера. При такова време автомобилните задръствания стават неописуеми.
Заварвам ТТ на обичайното място зад бюрото и в обичайното настроение. В сравнение с него навъсеният Чърчил е просто лъчезарен.
— Какво ще кажеш за това? — пита шефът, като ми подава някакво листче.
Върху листчето с едри букви е отпечатан на принтер следният кратък текст: Дай милион!
— Позната фраза — отвръщам. — Не си ли чел Илф и Петров.
— Това, че е от Илф и Петров и Чърч го знае. Питам те за смисъла на явлението. Вече четвърти ден поред ми я пращат по пощата тази идиотщина.
— Искат да те дразнят. И изглежда успяват.
— Да ме дразнят… Не им ли е достатъчно, че ми пратиха тебе.
— Аз само споделям мъката ти, Траяне. Други ти я причиняват.
— Не съм дотам крехък, че да страдам от подобни детинщини. Питам се само кой им е авторът.
— Ами нали точно това е целта: да се питаш. Като получиш такова нещо, скъсвай направо плика, без да го отваряш.
— Само че копелетата са хитри. Пращат го призива в най-разнообразни форми — илюстрована картичка, рекламен диплян, а вчера и некролог.
— Закуси ли вече? — питам, за да прекратя този глупав разговор.
— Дори обядвах: пюре от спанак и салата от моркови. Да ти потекат лигите просто.
— Значи време е за кафе.
Домакинът поръчва на един от близнаците да приготви двете кафета, едното — със, другото — без. Изпиваме ги мълчаливо й вече се готвя да ставам, когато Тетето донася кутията с пури. Значи ще има и продължение. Съсредоточеното пушене също предполага мълчание. Едва след като добре си е задимил вътрешностите, домакинът благоволява да проговори:
— Навремето, додето се разправях с украинците, като си ровил в сейфа ми, си изтървал едно тесте. Ето го!
Вади от джоба на халата си пачка долари и я хвърля на бюрото.