Денят на апокалипсиса
Шрифт:
— Ами ако по някакъв начин са успели да се измъкнат от издирването и са във Вашингтон? — попита Рап. — Знаеш, че днес има официална вечеря.
— Никога не биха минали покрай сензорите. Целият град е опасан с тях, а ние имаме връзка и с уличните камери. Появи ли се и най-малкото съмнение, ще им хванем дирите моментално.
— Дано си прав.
Макмахън не беше толкова уверен.
— Не знам, Пол. Трябва да вземем предвид и Продължаването на управлението.
Раймър се намръщи.
— Нали видя какво стана тая седмица? Малък намек, че
— Знам, но ние говорим за президента и ключови членове на кабинета, за ръководството на конгреса и сената.
— Вицепрезидентът е в Калифорния. — Раймър започна да отмята имената по пръстите на ръката си. — Министърът на финансите е в Колорадо, председателят на сената е в Кентъки, повечето от Върховния съд са извън града, почти всички представители от конгреса и сената са в провинцията. Нали е празник. Фактически Продължаването на управлението се запазва.
— Но остават президентът, държавният секретар, министърът на отбраната, ръководството на конгреса и сената в комплект с лидерите на Великобритания и Русия.
— Знам, но нали ти казвам — ако ги евакуираме, пресата незабавно ще съобщи и терористите ще разберат. А щом разберат, няма да рискуват с пътуване до Вашингтон, след като градът е опустял откъм високопоставени персони. Добави и паниката, която ще последва… Хората ми няма да имат никакъв шанс да открият устройството.
Рап се сети за нещо, което му беше казал Ахмед Халили по време на разпита — че са планирали да убият президента.
— Пол е прав. Те искат президента и ако разберат, че няма как да се докопат до него, просто ще гледат да погубят колкото се може повече хора.
— Ами ако все пак успеят да докарат това нещо във Вашингтон и избият лидерите на Америка, Великобритания и Русия?
Рап сви рамене.
— Тогава поне няма да има никакви колебания във войната срещу терора.
Макмахън загрижено погледна към приятеля си от ЦРУ и се намръщи.
Рап закачливо го тупна по рамото.
— Успокой се. Официалната вечеря няма да продължи цяла нощ. Веднага щом свърши, ще се погрижа президентът бързо да бъде отведен в Кемп Дейвид… И ако не открием бомбата до утре на обед, няма да го пуснем за церемонията по откриването на мемориала.
Макмахън се замисли за момент и отвърна с неохота:
— Добре, ще се съглася с теб, но според мен трябва да сторим и нещо друго. Нещо, което може би ще ти хареса.
> 74
# Вирджиния
Щеше да убие учения, но чакаше подходящ момент. Силите му бяха на свършване. Ал Ямани седеше на дивана и почиваше. Болестта беше навлязла в крайната си фаза. Слабостта, умората, повръщането
Много нощи подред той беше сънувал един и същи красив сън. Плаваше с лодка по река и винаги завиваше наляво. Небето беше обагрено във величествено светлосиньо, на хоризонта нямаше никакви облаци. Беше пълно с лодки и кораби, големи и малки, някои с платна, други задвижвани с двигатели. На речния бряг се бяха събрали големи тълпи. Настроението беше празнично. Отвъд очертаните с дървета брегове се виждаха куполите и кулите на голям град. Столицата на неговия враг. Това беше неговата съдба и посока. Ето затова той се мъчеше да остане жив поне още един ден. Искаше да влезе в този град, да погледне нищо неподозиращите лица на неверниците, да нахлуе в сърцата им и да разпали джихада, за да им покаже истинският път към вярата.
Хасан и Халед щяха да са неговата сила, неговите мускули. Беше оставил слабохарактерния учен да им нарежда. Когато те приключиха със сглобяването на оръжието и го качиха на лодката, Зубаир ги накара да се съблекат голи в двора и ги изми с маркуч. После сложи всичките им дрехи в сандъка и ги хвърли зад гаража. Дребният пакистанец им нареди да отидат в къщата, под душа, и хубаво да изтъркат телата си със сапун. Зубаир не знаеше, че всичките му старания да запази живота на неговите братя мюсюлмани са напразни.
В момента двамата воини бяха облекли дрехите на седемдесетгодишния старец, който умря от инфаркт. Ризата и панталоните седяха добре на Хасан, но Халед беше по-висок и по-мускулест и трябваше да се примири с анцуг, от който ръцете и краката му стърчаха като на смешник. Двамата събираха храна и вода в кухнята за предстоящото пътуване.
Ал Ямани беше гледал новините. Мохамед помръкна, когато фотографията му се появи по телевизията, придружена с неговото описание. Решението му да помогне на стария си приятел го бе довело до катастрофа. По едно време дори каза, че е съсипал живота си. Малко по малко ал Ямани осъзна, че приятелят му вече не е толкова отдаден на каузата, колкото преди. Окончателното разочарование обаче тепърва предстоеше.
Хасан дойде в хола и каза, че всичко е готово. Провизиите и допълнителното гориво бяха натоварени на лодката. Тъй като бяха сами, ал Ямани помоли Хасан да му помогне да стане. Когато саудитецът се изправи на крака, в хола влезе Мохамед и поиска да говори с него насаме. Ал Ямани се съгласи.
Мохамед заговори, без да гледа събеседника си в очите.
— Знам, че искаш да дойда с вас, но аз предпочитам да остана тук.
— Сигурен ли си?
— Да. Така или иначе някой трябва да остане и да наблюдава жената.