Денят на апокалипсиса

Флин Винс

Непознатият мъж продължаваше невъзмутимо да си стои на мястото.

— Искам да знам какво става.

— Не мога да ви кажа, защото и аз самата не знам точно. Но за ваше собствено добро е да се отдръпнете незабавно.

— Идвам тук тази сутрин със семейството си. Мама и татко не са си вкъщи, но колите им са в гаража. На всичкото отгоре намирам такси и ремарке. — Той се приближи. — Вътре се намират трите ми малки деца, които искат да знаят къде са баба им и дядо им. Всичките тези ченгета ги плашат

до смърт.

Ханусек разбра, че този няма да се отдръпне лесно. Хвана го за лакътя и го заведе при първия човек с яке на ФБР, който й се изпречи. Посочи му агента.

— Кажете му всичко, което току-що ми разказахте и отговорете на въпросите му. — После се обърна към агента: — Искам да предадете информацията, която ще чуете от този човек, на заместник-директора Макмахън в Центъра за борба с тероризма.

Ханусек с ускорени крачки се върна обратно при ремаркето, включи слушалката и микрофона към мобилния си телефон. Набра номера на шефа си и секунда по-късно той й отвърна в типичния си лаконичен стил на бивш командос от „тюлените“:

— Докладвай обстановката.

— Изглежда това е ремаркето. Правим бърза проверка с гама-неутронния детектор.

Техникът-инженер приключи и каза:

— Гама-излъчване седем, неутронно разпадане три.

Ханусек повтори данните на Раймър.

— Малко по-слабо е, отколкото очаквах.

— Може да са го покрили с нещо.

Изведнъж Ханусек чу глас, който не можа да разпознае:

— Какво става, Пол?

— Деби, на линията са Мич Рап от ЦРУ и Скип Макмахън от ФБР.

— Това е ремаркето, което търсехме. Определено е горещо… но не и колкото очаквахме.

— Какво означава това? — попита Рап.

— Или са го покрили, или устройството вече не е в ремаркето.

— Деби — каза Раймър. — Пропуснете рентгеновото сканиране и пробийте дупка в ремаркето. Направете го прецизно. Знаеш каква е процедурата.

Ханусек предаде заповедта на един от подчинените си. Инженерът взе черен куфар, извади оттам безжична бормашина и хукна към ремаркето. Ханусек му посочи горната част. Бургията влезе в метала почти без усилие. Малка фиброоптична камера с миниатюрна лампичка на върха беше вкарана през дупката като змия.

Ханусек взе в дланите си компактния видеоекран, закривай го от дъжда. Напрегна зрението си, за да разчете зърнестия черно-бял образ. След секунда затвори разочаровано очи и произнесе:

— Ремаркето е празно.

> 85

# Вашингтон, окръг Колумбия

Рап и Макмахън се бяха надвесили над микрофона на телефона в конферентната зала. Думите на Ханусек не се нуждаеха от повторение. Ясно бяха доловили разочарованието в гласа й. В момента стояха безмълвни, прекалено заети с преценки на евентуалните последици

от чутото. Бомбата можеше да е навсякъде.

Накрая Макмахън се изправи. Сложи ръце на бедрата си и тъжно въздъхна.

— Ти ли ще извикаш президента или аз да го сторя?

Рап не отговори веднага. Остана неподвижен, подпрял длани на масата, сбърчил разтревожено вежди. Тези хора не можеха просто да изчезнат.

— Не са избягали пеша. Разполагали са с друго транспортно средство.

От високоговорителя на телефона се разнесе гласът на Ханусек:

— Не мисля. Синът на собственика току-що ми каза, че колата на родителите му е в гаража.

— Къде са родителите? — попита Рап.

— Никой не знае.

— Каква е колата им?

— Един от ония големи кадилаци. Чисто нов.

— Нещо не е наред. Защо просто не са духнали с колата?

— Сигурно тук ги е чакал някой друг — предположи Макмахън.

Рап поклати глава.

— Едва ли. Те са знаели, че ги търсят, освен това са бързали.

— Ами съседите? — попита Раймър. — Някой провери ли дали съседите им са си вкъщи?

— Добра идея — добави Макмахън. — Още сега ще се обадя на шерифа.

Рап се изправи. Обърна се и се вгледа в картата на стената. Нещо изпускаха, но какво? Самият той неведнъж беше бягал от службите за сигурност в други страни, но не намираше никакъв смисъл в ставащото сега. Кадилакът беше златна възможност за терористите да сменят колата и да изчезнат.

— Сигурни ли сме, че са имали само един автомобил?

Последва известно колебание.

— Не съм се сетила да питам — отвърна Ханусек. — Изчакайте малко.

По телефона се чу как Деби задава въпроса на някой около нея. Мъжки глас отвърна:

— Не, само една кола са имали.

Рап продължаваше да гледа картата. Искаше да си изгради мислена картина на релефа. Смътно си представяше разположението на къщата.

— Деби, опиши ми пейзажа около теб. Колко голям е теренът около къщите, на какво разстояние се намират съседите… всичко, което сметнеш за полезно.

— Мястото е красиво… голямо. Сигурно около четирийсет декара, ако не и повече. Съседите не се виждат. Пътят, който води насам, е уединен. Наоколо има гора и река.

Рап застина за миг, след което отново отиде до телефона. Нещо от чутото му се стори много познато.

— „Река“ ли каза?

— Да.

— Коя река?

— Не знам.

— Питай сина. — Рап се върна при картата.

— Река Йорк.

Мич я откри на картата и проследи с пръст течението й. Бързо отиде до масата и грабна листовете със записите на разпита на ал Адел. Прелисти страниците и откри пасажът, който го интересуваше. В същото време не обърна внимание нито на Макмахън, нито на Ханусек, които недоумяваха какво става.