Денят на апокалипсиса
Шрифт:
Ал Адел не помръдна. Рап понечи да го сграбчи за китката, но терористът се хвана здраво за облегалките на стола.
— Покана ли чакаш? Ставай.
Ал Адел продължаваше да упорства.
Рап нанесе светкавичен удар по слънчевия му сплит. Ал Адел се преви и пусна стола. Много по-приятно щеше да е, ако му бе разбил носа, но засега трябваше да се въздържа от подобни крайности. Сграбчи го за косата и го вдигна от стола. Ал Адел се държеше за корема, докато Мич го мъкнеше по терасата към стълбите, водещи към басейна.
— Обичаш ли да плуваш, Ахмед? — Рап го повлече към басейна. При вида на водата терористът взе да се дърпа. — Какво има? Да
Ал Адел напрегна мускули и опита да спре пътешествието си към басейна. Рап го дръпна по-силно за косата и го изправи. Само на няколко крачки от басейна краката на саудитския имигрант се подкосиха и той се строполи на земята. Макмахън се показа точно навреме и го сграбчи за краката. Рап го хвана за ръцете. Залюляха терористът и го хвърлиха, както си беше с оранжевия комбинезон.
Арабинът замаха отчаяно с ръце и запляска във водата. Отваряше уста, за да си поеме въздух, но в резултат поглъщаше вода. Очевидно не можеше да плува. Рап взе спасителния прът. Свали сакото си и протегна пръта. Първоначално си помисли, че този идиот няма да го види и се приготви да скочи в басейна, за да го спаси. За щастие в този миг удавникът закачи с едната си ръка пръта и веднага се вкопчи в него.
Рап напрегна мишци и издърпа главата и раменете на терориста над водата. Онзи се увеси на пръта с обръча като плъх, спасяващ се от корабокрушение.
— Ахмед, ако още един път ми кажеш, че искаш среща с адвоката си, ще те оставя да потънеш на дъното и да се удавиш — заплаши го Рап. — Ясен ли съм?
Онзи не отговори веднага и Рап разклати пръта.
— Да! Да! Ясно!
— Сега, Ахмед, ме слушай много внимателно. Къде трябваше да закарате бомбата от Чарлстън?
Ал Адел стискаше силно обръча, затворил очи, целият треперещ от страх.
Рап повтори въпроса още по-категорично и започна да брои на глас. Когато стигна до пет и не чу отговор, потопи пръта заедно с арабина под водата. Държа го така само два секунди, но знаеше, че за човек, който не може да плува, това време се равнява на цяла вечност. Отново повдигна пръта и извади плюещия вода ал Адел. Извика въпроса отново, но този път дори не го изчака да отговори. Щом го видя, че отваря уста, за да вдиша въздух, веднага го потопи.
Миг по-късно пак го извади, но този път беше възнаграден с отговор. С пълна с вода уста ал Адел изграчи две думи и отчаяно отвори уста за още въздух. Рап не повярва на ушите си. Погледна към Макмахън на другия край на басейна и отново повтори въпроса.
Ал Адел даде същия отговор. Рап понечи отново да го потопи и онзи занарежда като картечница. Даваше най-различни детайли от операцията на терористите, докато стискаше пръта, както удавник — сламка.
> 80
Рап и Макмахън съставиха план. Разполагаха само с трийсет минути да го обсъдят и изпипат. Говориха накратко с шефовете си: Рап — с директора на ЦРУ Кенеди, а Макмахън — с директора на ФБР Роуч. По телефона не можеха да се впускат в подробности и, разбира се, не им казаха къде се намира изчезналият затворник. В момента пътуваха към Белия дом, където щяха да се видят с началството в полунощ, в Ситуационната зала. Нито Кенеди, нито Роуч одобряваха тази стъпка, но на Рап и Макмахън не им пукаше. Предстоеше им да се съберат в една стая с всички свои критици. Честно казано, не шефовете ги притесняваха — те щяха да постъпят както е необходимо. Другите, включително и президентът, будеха у тях повече тревога.
Президентът
Само поради тази единствена причина Рап и Макмахън решиха да държат в тайна всичко от началниците си, докато всички не се съберат в Ситуационната зала. За да осъществят плана си, бяха решили да оставят опонентите си да загубят самообладание, да пощуреят в присъствието на президента. Да започнат да ги заплашват, че ще ги уволнят, ще ги лишат от пенсия, ще ги съдят. Всичко това трябваше да стане пред очите на върховния главнокомандващ. Защото когато Рап и Макмахън извадеха на масата тайния си коз, техните критици щяха да загубят ума и дума от изненада.
Агентът от Сикрет Сървис Джак Уорч ги чакаше под навеса на Уест Екзекютив Драйв. Рап го беше помолил за това по телефона. Облечен беше в смокинг останал му от официалната вечеря. Изглеждаше притеснен.
— Какво, по дяволите, става? — попита ги той.
— Много е дълго за обяснение, Джак. Трябва да ми се довериш.
— Знаеш, че не бива да участвам в подобни неща. Някои са ти доста ядосани горе. Джоунс иска главата ти на тепсия, онази, другата кучка от Министерството на правосъдието, също. Дори шефовете ти не смеят да те защитят, а президентът… Мога да ти кажа само, че отдавна не съм го виждал толкова бесен.
— Добре. Президентът в Ситуационната зала ли е? — попита Рап.
— Тръгна натам.
Мич погледна часовника си.
— Искам да ми направиш една услуга, Джак. Айрини ми каза, че „Марийн-1“ е тук.
— Така е.
— Колко време му трябва, за да излети?
— Пет минути.
— А президентът докога остава на подобни събития като вечерята?
— Обикновено си тръгва най-късно в полунощ, но тази е доста важна. Накъде биеш, Мич?
— До пет-десет минути президентът ще излезе от срещата и ще ти каже, че нощес тръгва за Кемп Дейвид, защото иска да си легне рано и на сутринта да играе голф с британския премиер и руския президент.
— Руският президент не играе голф.
— Значи само ще се вози и ще гледа. Не ме интересува. Единственото, което искам, е след петнайсет минути и тримата заедно със съпругите си да са се качили на хеликоптера. Искам безопасно да ги изведеш от града, без журналистите да разберат истинската причина за заминаването им. Сега разбираш ли?
Началникът на президентската охрана бавно кимна.
— Мисля, че разбирам.
— И, Джак, помни, че не съм ти казвал нищо подобно. Идеята е била на президента. Решил е, че е добре да прекара времето заедно с държавните глави в по-спокойна атмосфера. Разпръсни мълвата сред агентите си. Така, ако им налети пресата, ще има как да се оправдават.
Рап усети, че в главата на Уорч се върти нещо друго.
— Успокой се. Ти живееш близо до Роквил, нали?
— Да.
— Семейството ти е в безопасност. Само гледай да не ги пускаш утре в града.
Телефонът на Рап звънна.
— Как върви? — попита той и около двайсет секунди слуша човека от другата страна на линията. — Благодаря — каза и затвори. Обърна се към Макмахън: — Току-що са привършили проверката с детектора на лъжата. Всичко се потвърждава.
— Има ли някаква вероятност да ги е надхитрил? — попита Макмахън.