Добри поличби
Шрифт:
Азирафел се размърда и се ощипа по носа.
Почти го беше схванал.
Беше му напипал формата.
Никога не беше срещал Агнес. Очевидно тя беше твърде умна. Обикновено Раят или Адът забелязваха тия с пророческите дарби и изпращаха по съответния мисловен канал достатъчно шумове, за да предотвратят всякаква прекомерна точност. Всъщност рядко ставаше нужда; обикновено тези хора намираха начин да генерират собствено статично електричество като самозащита срещу образите, кънтящи в главите им. Например горкичкият старец свети Йоан си имаше своите гъби. Майка Шиптън —
Добрият стар Малахия. Готин дядка беше той — седеше си там и си мечтаеше за бъдещите папи. Пияндурски философ, то е ясно. Можеше да стане и истински мислител, ако не беше тая пуста пукница.
Печален край. Понякога наистина се налага да се надяваш, че неизразимо великият план е измислен както трябва.
Мислене. Имаше нещо, което трябваше да свърши. О, да. Да се обади на свръзката си и да се оправи с нещата.
Той се изправи, протегна се и се обади по телефона. После си помисли: защо не? Струва си да се опита.
Върна се и започна да ровичка из купчината бележки. Агнес наистина беше добра. И хитра. Точните предсказания не интересуваха никого.
С листче в ръка той позвъни на „Справки“.
— Ало? Добър ден. Много сте любезни. Да. Според мен номерът е в Тадфийлд. Или Долен Тадфийлд… А, или може би Нортън, не съм сигурен точно за кода. Да. Йънг. Името е Йънг. Съжалявам, няма инициали. О, добре, може ли да ми продиктувате всичките? Благодаря ви.
Един молив се вдигна и задращи яростно. На третото име се счупи.
— А — обади се Азирафел. Устата му внезапно превключи на автопилот, а умът му експлодира. — Според мен е този. Благодаря ви. Много сте любезни. Приятен ден ви желая.
Той затвори слушалката почти благоговейно, пое си дълбоко дъх на няколко пъти и отново започна да набира. С последните три цифри видя зор, защото ръката му трепереше.
Вслуша се в бибипкането. После отсреща се обади глас. Беше глас на средна възраст, не точно недружелюбен, но вероятно тъкмо си подремваше и не се чувстваше чак най-добре.
— Тадфийлд, шейсет и шест-шест — каза той. Ръката на Азирафел се разтрепера.
— Ало? — рече слушалката. — Ало!
Азирафел се стегна.
— Извинете — каза той. — Набрал съм верния номер. И затвори слушалката.
Нют не беше глух. И си имаше ножици. Освен това си имаше огромен куп вестници. Де да бе знаел, че войнишкият живот се състои главно от прилагане на първото върху второто, размишляваше той, никога нямаше да постъпи в тая армия.
Издирвачът на вещици сержант Шадуел му беше направил списък и го беше лепнал на стената в мъничкия си, претъпкан апартамент над магазинчето на Раджит за вестници и видеокасети под наем. Списъкът гласеше:
1) Вещици.
2) Необясними феномени. Феноменатрици. Феноменици. Абе знаеш за какво става въпрос.
Нют търсеше всичките. Той въздъхна, взе поредния вестник, огледа първа страница, отвори го, втора страница изобщо не я погледна (там никога нямаше нищо) и се изчерви, ама направо като рак, докато провеждаше
— Не може да им имаш вяра, хитреците му недни — беше казал той. — То ще е все едно да ни се покажат открито, да ни предизвикат един вид.
Двойка, облечени в черни пуловери с поло яки, гледаше на кръв обектива на девета страница. Те твърдяха, че били глави на най-голямото вещерско сборище в Сафрон Уолдън и възстановявали сексуалната мощ, като използвали за целта малки, изключително фалически пластмасови куклички. Вестникът предлагаше десет куклички на читателите, готови да им пишат за „Моят най-мрачен момент на импотентност“. Нют изряза статията и я пъхна в папка.
На вратата се потропа приглушено.
Нют отвори. На прага стоеше куп вестници.
— Помести се, редник Пълсифър! — ревна купът и влезе в стаята, тътрейки крака. Вестниците рухнаха на пода и разкриха издирвача на вещици сержант Шадуел. Той се изкашля страдалчески и наново запали угасналата си цигара.
— Трябва да го следиш. Той е от тях — нареди Шадуел.
— Кой, сър?
— Свободно, редник. Него. Онзи дребничкия, мургавкия. Господин така нареченият Раджит. Ужасающо идолопоклонство, това е. Рубиненото присвито оченце на малкото жълтичко богченце. Жени с прекалено много ръце. Вещици, нихната верица.
— Но нали той ни дава безплатно вестници, сержант — възрази Нют. — Не твърде стари при това.
— И вуду. Бас ловя, че се занимава с вуду. Принася кокошки в жертва на оня барон Събота. Нали знаеш, високата черна гадина с цилиндъра. Връща мъртвите обратно, за да, и ги кара да работят в неделя. Вуду.
Шадуел започна да души замислено из въздуха. Нют се опита да си представи хазаина на Шадуел като вуду-поклонник. Разбира се, господин Раджит работеше в неделя. Всъщност заедно с пълничката си мълчалива жена и пълничките си весели дечица той работеше денонощно — календарът нямаше значение за него — и прилежно задоволяваше нуждите на района от безалкохолни напитки, хляб, тютюн, бонбони, вестници, списания и онзи сорт порнография от горната лавица, само при мисълта за която очите на Нют се насълзяваха. Най-лошото, което можете да си представите господин Раджит да направи с една кокошка, беше да ви я продаде с изтекъл срок на годност.
— Но господин Раджит е от Бангладеш или от Индия, оттам някъде — възрази редникът. — Мислех си, че вуду идва от Западните Индии.
— А — отвърна издирвачът на вещици сержант Шадуел и отново си дръпна от цигарата. Или поне така изглеждаше. Нют всъщност никога не беше виждал изцяло цигарата на шефа си — заради начина, по който свиваше длани около нея. Когато ги изпушваше, дори правеше така, че фасовете изчезваха. — А.
— Е, не е ли така?
— Скрита мъдрост, момко. Вътрешни военни тайни на армията на издирвачите на вещици. Когато бъдеш посветен, както си му е редът, ще узнаеш тайната истина. Някои видове вуду може и да идват от Западните Индии. Признавам ти го. О, да, признавам ти го. Но най-лошият вид. Най-мрачният вид, който идва от, хм…