Досиетата „Орегон“
Шрифт:
— Леле! — възкликна Макс Ханли, щом излезе на мостика. Беше облечен в току-що изцапан с моторно масло работен комбинезон и идваше от машинното отделение. — В сравнение с тези корита нашият „Орегон“ изглежда в отлична форма.
В същия миг над залива отекна оглушителен рев, идваше от големия хангар.
— Какво е това? — възкликна Макс.
— Новото стерео на Мърфи — засмя се Хуан. — Мисля, че в хангара има някакъв трион. Чел съм за тях — огромни верижни машини, които разрязват кораба като кашкавал.
След няколко минути
— Прилича на формичка за курабийки с контурите на товарен кораб — отбеляза Макс.
— Доста голяма курабийка — добави Хуан.
Стоманеното парче беше сложено на една страна, та работниците да могат да продължат да го нарязват.
Нещо в разсеяния тон на Хуан привлече вниманието на Ханли.
— Какви мисли се въртят в главата ти?
— Знам, че Сингх е замесен, но съм тук от два часа и в склада всичко изглежда законно. С изключение на онова, което може би става в хангара.
— Където е резачката за кораби?
— Аха. — Кабрило огледа сградата с бинокъла. — Искам довечера да надникна вътре.
— Ами „Маус“?
— Скоро ще пристигне. Ако междувременно разберем кой кораб режат вътре, това може да ни подскаже нещо.
— Възможно е да е някой от корабите, които пиратите са отвлекли, преди да ни наемат да ги спрем — каза Макс. — Може да са го докарали тук с другия док.
Кабрило погледна стария си приятел и каза само:
— Ще разбера, когато вляза там.
Ханли учудено повдигна едната от рунтавите си вежди.
— Сам?
— Няма смисъл да излагам на опасност някой друг от екипа на този етап. Ще вляза и ще се измъкна, преди да усетят, че съм влизал.
— И Линда Рос разсъждаваше по същия начин, когато се качи с екипа си на „Маус“.
— Погледни хангара откъм морето.
Макс взе бинокъла и огледа голямата постройка, после попита:
— Какво търся?
— Сградата е построена на пилони. Мисля, че металната обшивка не стига до морското дъно, нито вратите. Ще има прекалено силно течение, когато ги отварят и затварят.
— Мислиш да преплуваш под вратите?
— Вляза ли, ще мога да видя кой е корабът. Ще ми отнеме около час.
Ханли се втренчи в огромния хангар, преценяваше шансовете и риска. После каза:
— Използвай ребридер „Драгер“. — В същия миг прозвуча сирена, известяваше края на работния ден. — Това ще премахне дирята от мехурчета.
Един час след полунощ Хуан Кабрило беше в лодката. Беше облечен в цял неопренов костюм.
Драгерът беше опасен на дълбочина под десет метра, така че Хуан възнамеряваше да плува близо до повърхността. В тънка водонепроницаема кесия, завързана под дясната му ръка, носеше миникомпютър, фенерче и автоматичен пистолет „Фабрик Насионал Пет–Седем“ с двойно действие, който стреляше с новите 5,7 милиметрови муниции. Предимството на тънките патрони беше, че матовата черна ръкохватка на оръжието побираше двадесет плюс още един в цевта.
Освен това куршумите пробиваха повечето бронежилетки, без да проникнат в тялото.
На дясното му бедро беше прикрепен нож, а на лявата китка — водолазен компютър.
— Просто за разнообразие помолих доктор Хъксли да анализира проба от водата — каза лаборантът, който се суетеше около него, след като Кабрило приключи с проверката. — Каза, че морето тук е по-замърсено и от река Каюга, когато се запалила през шестдесетте години.
— Това ли е представата ти за шегички? — иронично попита Хуан.
— Предпочитам да анализирам лепкави помии, отколкото да плувам в тях. — Лаборантът се ухили.
— Готов ли си? — попита Макс от вратата. До него беше Линда, приличаше на крехко девойче до неговата извисяваща се фигура.
— Фасулска работа. — Кабрило стана, кимна на лаборанта и той угаси червените светлини.
— Ерик е на щурвала — каза Макс, — а Марк е на оръжейната станция в случай, че нещо се обърка. Линкълн с няколко „тюлени“ е готов и ще излезе със зодиака, щом преполовиш разстоянието до хангара.
— Добра идея, но се надявам, че няма да се нуждая от тях.
Вратата на хангара изтрака и се отвори. Хуан слезе по рампата, нахлузи плавниците и безшумно се плъзна в морето. Щом водата го погълна, неудобната тежест на екипировката му олекна. Кабрило беше в стихията си и се съсредоточи. Беше в състояние да забрави за Еди Зенг, пиратите, трафикантите на хора и хилядите други подробности, необходими да управлява Корпорацията. Сякаш не съществуваше нищо друго, освен него и морето.
Когато стигна на три метра под повърхността, нагласи плаваемостта и погледна вградения във водолазния компютър компас. Прибра ръце до тялото си, размаха плавниците в мастиленочерната вода и заплува. Дишаше равномерно. След минута вече не усещаше „Орегон“ вляво от себе си. Беше минал покрай носа.