Досиетата „Орегон“
Шрифт:
Твърде много години бяха изминали, откакто Еди Зенг седеше в часа по литература през първата си година в Нюйоркския университет, за да си спомня колко кръга на ада е описал Данте в „Божествена комедия“. Беше сигурен обаче, че е открил един повече от средновековния италиански поет.
Щом самолетът им се приземи след шестчасовия полет, ги вкараха в товарен контейнер без вентилация, а после ги откараха с камион до някакво пристанище и ги натовариха на кораб. След десетина часа, като отчете все по-ниската температура и шестчасовия полет с поне петстотин възела, Еди определи позицията им в дъга, включваща северната част
Контейнерът беше разтоварен и спуснат на земята толкова силно, че хората вътре изпопадаха. След минути вратите се отвориха и Еди видя ада.
В далечината се извисяваха тъмни планини. Върховете им бяха покрити с нещо като сажди и изглеждаха размазани. Зенг примига, за да фокусира погледа си. Брегът беше покрит с огладени от водата камъни. Океанът беше спокоен и тъмносив, застинал неподвижно като пред буря.
Но не това вцепеняваше съзнанието, а окаяното положение на хората, които работеха на склона, издигащ се над морето. Сцената наподобяваше холокоста. Склонът беше покрит със съсухрени мършави тела, толкова изцапани с мръсотия, че беше невъзможно да се каже дали са облечени. Пространството сякаш се гърчеше като подпухнал труп, поглъщан от личинки. Изтощението беше направило работниците безполови и нечовешки.
А на склона работеха поне две хиляди души.
Едни се катереха нагоре, натоварени с празни кофи, а други залитаха надолу, прегърбени под товара си. На един равен участък на разстояние три четвърти до върха хора с лопати пълнеха кофите с кал. Движеха се като автомати, сякаш телата им вече не можеха да извършват друго. По-нагоре по склона други обслужваха водни оръдия, пълнени от маркучи, виещи се по земята до място, където разтопената вода от глетчер в далечните планини беше отклонена в кално езеро. Гравитацията принуждаваше водата да тече по маркучите. Работниците местеха струите и промиваха пластовете почва.
Водата се стичаше надолу и се превръщаше в глинена каша, коварна като плаващи пясъци. Докато Еди гледаше втрещен, по склона безшумно се плъзна гъста вълна от кал. По-бавните работници бяха пометени от нея и се затъркаляха надолу. Някои се изправиха бързо, други — по-бавно. Един човек не можа да стане и беше погребан жив.
Никой не спря да работи.
Над обекта беше опъната камуфлажна мрежа, боядисана в същите оттенъци на сиво, черно и кафяво като околния пейзаж, така че мястото не се забелязваше отгоре.
Близо до брега работници с отчаяни очи изсипваха кофите в серия корита за промиване, приспособления, едва ли променени от въвеждането им преди повече от столетие. Калта се отмиваше на дълги маси чрез леко клатене и водата се изливаше в улей. На дъното на улея имаше прегради, които улавяха и отделяха тежките частици от по-леките примеси. Нерудоносната кал падаше в края на коритата и накрая стигаше до океана, където се разпръскваше в кафяво петно, а събраната руда трябваше да се остърже и прехвърли за по-нататъшно пречистване.
Бригада работници образуваха човешка верига от масите до триетажна сграда близо до брега. Кофите с рудата, пречистена в коритата, се подаваха от ръка на ръка и люшкането им приличаше на вълнообразните движения
Въоръжени мъже, облечени подходящо за студеното време с дебели панталони и якета и с гумени ботуши, охраняваха обширната работна площадка. Всички носеха автомати АК–47 и палки или къси бичове. На върха на хълма имаше само неколцина пазачи, но долу, където рудодобивният процес завършваше, имаше повече. Четирима наблюдаваха десетината корита, а на всеки десет работници в бригадата с кофите беше определен по един пазач. Плющенето на камшиците звучеше като хор, съпровождащ движенията на работниците.
Ограда от бодлива тел не позволяваше на китайците да се доближат до другата страна на сградата, където една верижна машина — приличаше на полярна моторна шейна — имаше пряк достъп до отчасти заровен крайцер, изтеглен на брега.
В оградената страна откъм работниците имаше и други кораби — малки и толкова разнебитени, че беше изумително как са оцелели по време на пътуването дотук. Те също бяха полузатрупани с камъни и на палубите им бяха разпънати мрежи, за да прикрият очертанията им.
Еди осъзна, че това са спалните помещения за работниците.
Всъщност не бяха работници, а роби, принудени да копаят в хълма при невъобразимо мизерни условия.
На света имаше само няколко неща, които можеха да породят такава ненаситна алчност. И той инстинктивно разбра какво се добива тук — злато.
Беше учил геология още по-отдавна, но си спомняше достатъчно. Някой бе открил златна жила в хълма. Водните оръдия действаха с хидрокинетично налягане, за да разтрошават почвата така, че да се подава към коритата. Оттам концентратът се завърташе в центрофуги, които отсяваха по-леките частици. Финалният процес беше изваденото от дъното на центрофугите да се хвърли в живак, единственото вещество на света, което привличаше ценния метал. След като се свържеше с микрочастиците злато, топчето живак се разтопяваше и изпаряваше и оставаше чистото злато.
В по-модерните технологии живачните изпарения се улавяха отново, кондензираха се и се използваха повторно в затворена система, която не позволяваше на работниците да влизат в контакт със смъртоносния метал. Ако се съдеше по окаяното състояние на хората тук, те очевидно бяха подложени на неописуемо големи живачни изпарения. А живакът е една от най-безмилостните отрови на света.
Няколкото секунди, през които Еди възприемаше чудовищността на работата, бяха последните, през които беше пощаден от похитителите си. После им заповядаха да се строят в редица. Един индонезийски пазач заключи около врата му синджир с плочка, на която бе щампован идентификационен номер, друг записа номера в счетоводна книга. Поведоха ги към един очукан лайнер и ги настаниха в неотоплени каюти. Корабът не беше луксозен и в помещение за двама бяха натъпкани койки за десет души. От вонята беше ясно, че канализацията не работи, а и беше студено. Еди виждаше дъха си. На леглата имаше втвърдени от кал одеяла, дюшеците бяха влажни и мухлясали. Очевидно, след като смяната свършеше, работниците грохваха на леглата мокри и мръсни.