Досиетата „Орегон“
Шрифт:
Той рискува и включи фенерчето, но намали силата на лъча до светлината на гаснеща свещ. Тори свали прибора за нощно виждане от главата си и го сложи в чантата на рамото си, после прибра черните си коси под плетената си шапка. Хуан я погледна в очите — спокойни и решителни, без следа от страх. Нямаше представа каква подготовка е получила, но начинът, по който се беше справила с изпитанието си на потопения „Авалон“, и спокойствието й в момента говореха, че е готова на всичко.
Коридорът свърши със стълба към люк над главите им.
— Е, капитане,
— Първоначалният ми план не включваше да попадна на теб и главорезите, които очевидно са те проследили. Искам да се промъкнем покрай тях, без да стреляме, а за после съм скрил един ребридер „Драгер“. Можеш ли да плуваш? — Тори отривисто кимна. — Е, значи ще плуваме до „Орегон“.
— Няма да тръгна оттук, докато не разбера какъв е този кораб.
Хуан видя упорито вдигнатата й брадичка и разбра, че говори сериозно.
— Намираме се на кораб, който не би трябвало да е тук. Казва се „Тоя Мару“. Отвлечен е, докато пиратите са атакували „Авалон“. Големият кораб, който си спомняш, че си видяла, е плаващ сух док, казва се „Маус“. Скрили са „Тоя Мару“ в него и са го докарали тук, бих добавил, под почти непрекъснатото наблюдение на моите хора.
— Защо не би трябвало да е тук?
— Защото до пристигането на „Маус“ остават два дни.
На красивото й лице се изписа озадачение.
— Не разбирам.
Кабрило започна да се изнервя. Трябваше да се измъкват, а Тори само задаваше въпроси. Истината обаче беше, че се ядосваше повече на себе си, отколкото на нея. Като всички останали, и той не беше очаквал, че пиратите са толкова хитри.
— През цялото време са знаели, че ги следим, и са изчаквали възможност да разтоварят „Мару“, който е дошъл, когато се наложи да отклоня „Орегон“ за един ден близо до Тайван. Качили са на кораба екипаж и са плавали дотук самостоятелно, а моите хора са следили пълния с баласт сух док. Като гледам колко неща са разглобили и отнесли, бих казал, че корабът е в хангара поне от няколко дни. — Той я докосна по ръката. — Ще ти разкажа всичко, но по-късно. Сега трябва да изчезваме.
И без да дочака отговор, Кабрило прибра пистолета в кобура и се качи по стълбата. Колелото на люка изскърца, когато го завъртя. Хуан вдигна капака, извади пистолета и подаде глава на по-горното ниво. Беше тъмно като в рог и тихо. Той се провря и зачака Тори. Щом тя застана до него, Хуан рискува и отново запали фенерчето.
Лъчът освети главното контролно помещение. Оттук екипажът със система от помпи прехвърляше вода от един резервоар в друг, за да поддържа кораба в равновесие. Хуан за миг се замисли дали да не потърси изпускателния отвор, клапан в корпуса, откъдето морската вода се изпомпваше в кораба за баласт, но щеше да му отнеме много време, докато го намери и отвори. Освен това там сигурно имаше здрава мрежа, предпазваща помпите от задръстване с риби и водорасли, когато всмукват вода.
Щом се ориентира къде се намира, Кабрило включи миникомпютъра си и отвори прозорец с плановете на „Тоя Мару“. Трудно беше да види чертежите
— Готово — най-после каза той. — Върви зад мен.
— А кавалерството, капитане?
— В момента е нужна практичност. Нося бронежилетка и освен ако не си отслабнала с десет килограма за две седмици, знам, че ти нямаш.
Тя го погледна и се усмихна.
— Предавам се. Води.
Хуан огледа коридора пред контролното помещение и се измъкна навън. Приборът за нощно виждане на Тори беше безполезен, защото нямаше светлина, която да усилва. Това го принуждаваше да разчита на фенерчето и да се надява, че пазачите по някакъв начин ще се издадат.
В дъното на коридора стигнаха до стръмни стълби. Кабрило тръгна по тях, но спря, защото чу гласове и видя светлина горе. Тори спря зад него. Двама мъже, въоръжени с автомати, минаха над тях. Кабрило и Виктория изчакаха гласовете им да заглъхнат и продължиха нагоре по стълбите.
Стигнаха до нивото под главната палуба. Щом излезеха, Хуан смяташе да скочат от борда и да намери ребридера. Хората на Шиер Сингх нямаше да ги забележат в мрака.
От коридора се чу непогрешимият звук на зареждане на оръжие и Кабрило блъсна Тори на пода. Пръстът му натисна спусъка още преди той да види мишената: стреляше, за да увеличи максимално объркването. В първите секунди на засадата не го беше грижа за опасността от рикошет. Най-важното беше да се измъкнат. Виктория също стреля. Деветмилиметровият й пистолет без заглушител изгърмя като оръдие в затвореното пространство на металния кораб.
Хуан реши да се върнат по стълбата, но отдолу се разнесе стрелба от автоматично оръжие. Стрелящият беше толкова близо, че той усети горещината на куршумите, пламъкът от дулото беше като експлозия в лицето му.
Кабрило стреля напосоки надолу и запълзя по пода, търсеше укритие. Излезе от обсега на стрелбата и издърпа и Тори на безопасно място. По чудо не беше ранен, англичанката май също не беше.
Хуан хвърли миникомпютъра си в коридора и мигновено отново започна стрелба. Това беше хубаво — пазачите бяха нервни. Кабрило изстреля три куршума и се придвижи напред, докато натискаше спусъка за четвърти път. И в същия миг забеляза стрелеца — залегнал на пода човек с тюрбан на главата и с калашник в ръцете. Хуан го застреля с два куршума в челото и се дръпна, когато друг пазач по-нататък в коридора откри трескава стрелба.
Хвана Тори за ръка, дръпна я и побягнаха.
Докато завиваха, Кабрило видя едва забележимо движение и в следващия миг върху главата му се стовари приклад. Той падна като подкосен, но не загуби съзнание. Деветмилиметровите куршуми на Виктория блъснаха пазача в стената и тя се обагри от кръвта му.
Зашеметеният Хуан се остави Тори да го изправи на крака. Виеше му се свят и от раната на главата му се процеждаше кръв и влизаше в лявото му око. Той я обърса и изпъшка.
— Познавам един добър пластичен хирург — каза Виктория.