Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

Чистата истина е: тридесет къщи, около половината в селото бяха изгорени. На следната заран войниците намерили шест души убити. Един от тях бил албанец, домоуправител на бея, който, като мислел, че селото е нападнато от башибозук, спуснал се и викал, че е мюсюлманин. Някой от хората на Апостол сметнал, че албанецът иска да ги заблуди и го убил. Другият убит бил шестнадесетгодишен младеж, ударен от случаен куршум, а третият бил убит умишлено, защото хората на Лука познали в него стар шпионин, избягал от сланишките села. Тези трима бяха известни на нас, другите бяха хора на Коста, които останали

неприбрани в тъмното.

Нашите хора помагали на селяните да си изкарат добитъка и покъщнината. Върху мирните селяни никой не дигнал ръка и всички успели да се отстранят от огъня и стрелбата. Само една млада жена, напреднала много в бременността си, останала назад заедно с мъжа си. Лука ги задържал, докато престоял в селото, а когато ги напуснал, оставил им едно писмо до селяните. Той писал на гръцкото население, че опожарил техните къщи не от племенна омраза, а като защитна мярка против нашествията на Коста в селата, които помагат на революционното движение. Предупредил ги същевременно, че ако не дават убежище на наемниците на гръцката църква, никога няма да посяга върху тях и имотите им ²⁴ .

Това предупреждение постигна целта си. Оттогава Коста се усмири.

Български села не бяха подпалвани вече тази година. По-късно селяни, отиващи или връщащи се от пазара, биваха причаквани по пътищата и убивани, но винаги далеч от селата. Дори и тези нападения не бяха вършени от андарти, а от маскирани хора, които очевидно бяха жители на Негуш, крепостта на гръцките терористи.

След няколко месеца, по време на олимпийските игри, четох във вестниците, че на една вечеря, дадена в чест на чужденците, които посетили Гърция, държал речи Константин Акритас, капитан от гръцката редовна армии, "току-що завърнал се от обиколка из Македония"...

Няколко седмици наред турските войски правиха опити да ни изловят из мочурляците. При водните пътища и пристанища бяха поставени засади, но това ни принуди само да пазим диета, като ядем сирене, след като бяхме изяли добитъка от "чифлика" на Апостол. Други несгоди нямаше.

Пролетта топеше снеговете, луди потоци се спущаха из полето и пълнеха блатото. Един ден Апостол с повечето от своите хора тръгна за планините. Ние също прегледахме раниците и обущата си и когато водите поспаднаха малко, една нощ четиринадесет души от четата, в това число Тодор и Александър, взехме лодките и слязохме до Сланишко. Пред очите ни се откри широко поле, а в далечината се очертаваха тъмните сини планини.

Времето ни оживяваше, ние с удоволствие тъпчехме отново твърдата земя. Високата фигура на Лука се люлееше напред, другите вървяха бързо с безшумни стъпки, по-скоро подскачахме с отпочиналите си нозе.

Патрулът, който беше пред нас, даде сигнал за опасност. Ние коленичихме и заредихме пушките. След малко момчетата от предния отряд дойдоха с един много изплашен турчин, селянин, който тръгнал да търси изгубения си кон. Налегна ме тежко чувство, че тоя турчин ще бъде пожертвуван заради нашата безопасност.

Селата, през които минавахме, бяха пълни с войници. Но Лука му чете една лекция относно неблагоразумието да ходи по полето тъй късно. После го попита:

– Да речем, че те пусна да

си ходиш, аскерът ще дойде ли подир нас след един час?

– Не, за бога, не – закле се турчинът на развален български език. Зъбите му тракаха от страх.

– Ти ми се виждаш честен човек – каза Лука, – аз ще се доверя на твоите думи. Иди и намери коня си. Но пази се за в бъдеще. Понякога ние стреляме, без да предупреждаваме.

Помислих, че турчинът ще целуне ръката на Лука, но един от четниците го отстрани. Ние си тръгнахме.

– Няма ли да ни издаде? – попитах аз.

– До една седмица не – отговори Лука. – Ако не бяхме го уловили, да. Сега той е наш приятел. Турският темперамент не се поддава лесно на шпиониране, за това трябват гяури. Той ще заговори, когато се увери, че сме вече далеч. Тогава ще стане героят на една лична среща с петдесет страшни, дългобради комити, които са го надвили, защото били повече, но са му пощадили живота, възхитени от неговата смелост. Всеки път, когато ще разказва тая история, той ще преувеличава дължината на нашите бради, очите на неговите прости слушатели ще се блещят, ще клатят глави и ще викат "Машалла! Машалла! Страшни хора са тези комити, жалко, че не са от правата вяра!"

Цялата нощ ходихме все към планините. Призори започнахме да се възкачваме нагоре, а когато настъпи денят, вече се влачехме през една дълбока урва, към рамото на един висок, горист гребен. Но като погледнах нагоре, изглеждаше да сме останали още при подножието на тези огромни, назъбени купища от скали. При една рядка борова гора спряхме на лагер. Като погледнах надолу, видях, че се намираме на голяма височина. Шейсетте километра от полето, които бяхме изминали през нощта, изглеждаха унищожително къси. Под лъчите на утринното слънце се виждаха водите на езерото Енидже. На неговия бряг лежеше Ниси, още по-далече се виждаха ясно сивите стени и черкви на Солун при самите води на Егейско море.

Горе, на високото, бе студено. Дърветата в прохода бяха още голи, но през дебелата покривка на боровите игли, върху които спахме тоя следобед, вече се показваха минзухар и кокиче. Веднага следобед поехме пътеката наново. Няколкочасов бавен ход ни изведе на едно малко плато, където имаше една колибка, скрита в дъбовия храсталак. Тук намерихме петима души, трима въглищари и двама свинари, чиито свини ровеха за желъди между дърветата. Селяните дойдоха при нас без страх и ни поздравиха сърдечно. Те бяха власи и приятели, защото румънската черква беше създадена неотдавна в Македония като протест против тиранията на гръцките черковници. За това андарите отплащаха на власите с пожари и убийства. Петимата селяни се втренчиха, когато им разказахме за изгарянето на Ниси.

– Трябва да дойдете в наше село, бай Лука – каза един от тях. – Нашите хора имат дух, но те трябва да видят за малко четата.

– Искате някоя нова "афера" в селото ви – закачи се весело Лука. – Не ви ли стигна миналогодишният Месимер.

– Ще си отидете преди зори, само толкова – предложи селянинът.

Те продължиха да говорят по това.

Аз чух името Месимер и през ума ми мина най-хубавата и най-любима народна песен. Мнозина от младежите във Воден бяха лежали в затвора, защото са я свирили с уста из улиците.