Колелото на мрака

Чайлд Линкълн

— Не помниш ли какво казаха монасите? Агозиенът е зло, тъмен инструмент на отмъщението, чиято цел е пречистване на света.

— Да. До известна степен двусмислен избор на думи, не мислиш ли? Пречистванена света. Аз, разбира се, няма да го използвам за такава цел. По-скоро ще го настаня в библиотеката на имението ни на Ривърсайд драйв, където мога да прекарам целия си живот, съзерцавайки неговите чудеса. — Пендъргаст се облегна назад и отново взе чая си. — Агозиенът следователно ще ме придружи в спасителната лодка. Както и ти — предполагам,

ще намериш, че планът ми е приятен.

Констанс преглътна, но не отговори.

— Не разполагаме с много време. Настъпи моментът да вземеш решение, Констанс — с мен ли си… или си против мен?

И когато отпи друга глътка, бледите му котешки очи я гледаха спокойно над ръба на чашата с чай.

59.

Льосюр беше решил, че е най-добре да отиде сам.

Сега той спря пред обикновената метална врата на каютата на капитан Кътър, опитвайки се да успокои лицевите си мускули и да регулира дишането си. Когато реши, че изглежда достатъчно спокоен, пристъпи и почука леко два пъти.

Вратата се отвори толкова бързо, че той почти подскочи. Изненада се още повече, когато видя капитана цивилен, облечен в сив костюм, с вратовръзка. Мъжът стоеше на прага, хладният му поглед се заби някъде нагоре, от дребното му тяло се излъчваше гранитна сила и сигурност.

— Комодор Кътър — започна Льосюр, — дойдох тук в качеството си на временно изпълняващ длъжността капитан на кораба, за да… ви помоля за съдействие.

Кътър продължи да се взира. Льосюр усети силата на погледа му толкова интензивно, сякаш мъжът бе забил пръст в средата на челото му.

— Може ли да вляза?

— Щом искате. — Кътър се дръпна назад. Каютата му, което Льосюр не бе виждал преди, беше — както можеше да се предвиди — спартанска: функционална, спретната и безлична. Не се виждаха семейни снимки, нито пък морски или моряшки дрънкулки, никакви мъжки аксесоари, които обикновено има в капитанска каюта, като кутия за пури с овлажнител, бар или червени кожени кресла.

Кътър не покани Льосюр да седне и самият той остана прав.

— Капитане — започна отново Льосюр бавно, — до каква степен сте запознат с настоящата ситуация на кораба?

— Знам само онова, което чух по радиоуредбата — каза Кътър. — Никой не ме е посещавал. Никой не си даде труда да говори с мен.

— Тогава не знаете, че капитан Мейсън окупира мостика, пое контрол над кораба, повиши скоростта по фланга и е решена да насочи „Британия“ право към Кериън Рокс?

Той изрече думата безгласно:

— Не.

— Не можем да измислим как да я спрем. Заключила се е на мостика с обявяването на код три. След малко повече от час ще се ударим в скалите.

При това Кътър направи малка крачка назад, олюля се, след това се стабилизира. Лицето му загуби цвета си. Той не каза нищо.

Льосюр бързо обясни подробностите. Кътър слушаше без да го прекъсва, с неутрално лице.

— Комодор — завърши Льосюр, — само вие и капитан Мейсън знаете цифровата комбинация за изключването на тревога код три. Дори ако успеем да проникнем на мостика и задържим

Мейсън, ще продължим да се движим в режима на код три, преди да успеем да поемем контрол над автопилота. Вие знаете тези кодове. Никой друг няма представа.

Тишина. И тогава Кътър каза:

— Компанията разполага с кодовете.

Льосюр направи гримаса.

— Ще отнеме време, докато ги открият. Честно казано, в Корпорацията е пълно безредие заради тази ситуация. По всяка вероятност никой не знае къде са и всеки ще прехвърля отговорността към друг.

Руменината се върна отново върху лицето на капитана. Льосюр се зачуди на какво ли се дължеше. Страх за кораба? Гняв към Мейсън?

— Сър, не става въпрос само за кода. Вие познавате кораба по-добре от всеки друг. Налице е криза и четири хиляди живота висят на косъм. Остават ни седемдесет минути до сблъсъка с Кериън Рокс. Нуждаемсе от вас.

— Мистър Льосюр, да не би да ме молите да поема отново командването на този кораб? — долетя тихият въпрос.

— Ако това е, което трябва, да.

— Кажете го.

— Комодор Кътър, моля ви да поемете командването на „Британия“.

Тъмните очи на капитана заблестяха. Когато заговори отново, гласът му беше нисък и натоварен с емоция.

— Господин Льосюр, вие и палубните офицери сте бунтовници. Вие сте от най-презрения вид човешки създания, които могат да се срещнат в открития океан. Някои действия са толкова отвратителни, че не могат да бъдат променени. Разбунтувахте се и предадохте командването в ръцете на един психопат. Вие и всички ваши поддръжници — ласкатели, конспиратори и блюдолизци, сте планирали това предателство срещу мен, още щом сме напуснали пристанището. Сега повтаряте вихрушката. Не, сър: няма да ви помогна. Нито с кодовете, нито с кораба. Няма да тръгна да бърша сополивия ви нос. Единственото, което дългът ми изисква, е: ако корабът потъва, да потъна с него. Приятен ден, господин Льосюр.

Червенината върху лицето на Кътър продължи да се сгъстява и Льосюр внезапно разбра, че това не е в резултат на гняв, омраза или мрачно предчувствие. Не — дължеше се на триумф: болния триумф на отмъщението.

60.

Облечен в шафрановата роба на тибетски будистки монах, Скот Блекбърн дръпна завесите над плъзгащата се стъклена врата към балкона си, закривайки гледката към сивотата на бурята отвън. Стотици свещи изпълваха салона с трепкаща жълта светлина, докато двете месингови кадилници пълнеха въздуха с изисканото благоухание на сандалово дърво и цветове на пасифлора.

На една малка масичка настойчиво звънеше телефон. Той го погледна намръщено, след това вдигна слушалката.

— Какво има? — попита кратко.

— Скоти? — долетя висок, задъхан глас. — Аз съм, Джейсън. Опитваме се да те открием от часове. Виж, тук всички направо са откачили, трябва да се съберем, за да…

— Млъквай, мътните да те вземат! — прекъсна го Блекбърн. — Ако ми звъннеш още веднъж, ще ти откъсна гръкляна и ще го хвърля в тоалетната. — Той внимателно остави слушалката на вилката й.