Корабът на чумата
Шрифт:
Хали попита:
— Не са ли могли просто да усилят земния сигнал?
— Това щеше да съсипе електрониката им.
— А да изпратят сигнал от „Мир“, космическата им станция?
— Знаеха, че сме ги разкрили, затова просто оставиха проклетото нещо в орбита.
— Мислиш ли, че още работи? — попита Ерик.
— Стига да не е бил ударен от космически боклуци, би трябвало да работи идеално — отговори Кабрило, който започваше да харесва идеята. — Добре, умнико, намери ни алтернатива на атомна
— Ако можеш да ме снабдиш с кодовете на Иван Кериков — отговори Стоун, като изкара нова снимка на екрана, — ще го кача горе с това.
Хуан и останалите се вторачиха втрещено, изумени от дръзкия план. Кабрило най-после успя да проговори.
— Страхотен си, Ерик. Ще звънна на Овърхолт, за да ти уредя транспорта. Еди и Линк, измислете план как да вземем кодовете от руснака довечера. После ще напуснем пристанището.
— Все още ли държиш да се отправим към остров Еос? — попита Еди.
— Няма да изоставя Макс.
31.
Хуан видя отражението си в огледалото и се зачуди къде свършва лицето му и къде започва творението на Кевин Никсън. Погледна увеличените снимки, които Кевин бе залепил на огледалото, после отново лицето си. Идеално съвпадение. Перуката имаше абсолютно същия цвят и прическа.
— Кевин, надмина себе си — похвали го Хуан, като свали хартиената яка, която Кевин му бе сложил около врата, за да предпази официалната му риза.
— Да те дегизирам като терориста Ибн ал Асим, е нищо работа. Приемам похвали, ако те докарам да приличаш на някоя от курвите му.
Хуан завърза папийонката и нахлузи бяло вечерно сако, опънато върху широките му рамена. Всеки мъж изглежда добре в смокинг, но Кабрило надминаваше повечето, независимо от подплънките около кръста, предназначени да наподобят фигурата на арабина. Помогна му и разузнавателното сведение, че терористът си пада по „Армани“. На кръста под смокинга Хуан носеше плосък кобур за любимото си оръжие, автоматичен пистолет „ФН 57“.
— Приличаш на Джеймс Бонд с шкембе — ухили се Майк Троно от другия край на стаята.
Хуан отговори с гласа на Шон Конъри:
— Чистачите трябва да бъдат виждани, но не и чувани.
Майк и Джери Пуласки носеха униформите на чистачи от прочутото казино в Монте Карло. Кевин и хората му поддържаха гардероб с безброй униформи — можеха да докарат всичко — от руски генерал или пътно ченге в Ню Делхи до парижки пазач в зоологическата градина. Бяха им нужни само няколко минути да прекроят стандартен гащеризон в нужния стил.
Майк и Джери влачеха кофа за боклук на колелца и друга с парцали и пластмасов надпис, който предупреждаваше, че подът е влажен.
Главният стюард се появи на прага, тих и дискретен както
— За бога, Морис — подразни го Хуан, — не прилича на истинско.
— Капитане, аз го направих, така че е съвсем истинско.
— Да видим.
Морис остави кутията на плота и отстъпи назад, отказвайки да вдигне капака. Хуан го направи вместо него и бързо завъртя глава.
— Пфу! Трябва ли да вони толкова?
— Трябваше ти повръщано. Подходих към задачата както към всяко друго ястие. Миризмата е не по-малко важна от вида и консистенцията.
— Напомня ми на оня риба, дето приготви за Джанике — ухили се Майк, затвори кутията и я остави върху кофата с парцали.
Морис го изгледа строго като училищен директор.
— Господин Троно, ако се надявате на друго освен на хляб и вода в бъдеще, ще се наложи да ми се извините.
— Хей, аз харесах рибата — бързо се оправда Майк, който приемаше заплахите на Морис сериозно, както всички други на борда на „Орегон“. — Е, какво имаме тук?
— Основата е супа от грах, а останалото е търговска тайна.
Хуан го погледна накриво.
— И преди ли си го правил?
— Младежка закачка с Чарлс Райт, капитана на бойния кораб, на който служех навремето. Това леке се гордееше с железния си стомах, затова по време на една инспекция изсипахме малко от тази смес в личната му баня точно преди адмиралът да я посети. Прякорът Чък Драйфаното му се лепна до края на кариерата му.
Всички се разсмяха много по-силно отколкото историята заслужаваше, за да се освободят от натрупаното напрежение.
— Това ли е всичко, капитане?
— Да, Морис. Благодаря.
— Няма защо — кимна стюардът и напусна стаята, като направи път на доктор Хъксли да влезе.
Мъжете подсвирнаха възхитено. Хъкс бе издокарана в пурпурна рокля без презрамки, която прилепваше към тялото й като втора кожа. Косата й бе вдигната в елегантна прическа от къдрици и масури. Гримът подчертаваше очите и устата й и придаваше великолепен блясък на кожата й.
— Заповядай — каза тя, като подаде плоска кожена кутийка на Кабрило.
Той я отвори и видя три спринцовки.
— Инжектираш във вената и след петнадесет минути човекът заспива — обясни Джулия.
— Хапчетата? — попита Хуан.
Тя извади малък флакон от чантичката си и изтърси две хапчета.
— Ако Ал Асим има проблеми с бъбреците, ще се озове в болницата още преди да му се наложи да използва тоалетната.
— Колко време ще мине, преди да му подействат?