Корабът на чумата

Cussler Clive

Стигнаха до кабинета на руснака. Веднага щом Кериков затвори вратата, Хуан извади пистолета си и го притисна в гърлото му достатъчно силно, за да съдере кожата.

— Един звук и си мъртъв — предупреди го той на чист руски, зарязал арабския си акцент.

Кериков не помръдна. Вероятно бе попадал в подобни ситуации достатъчно често, за да знае, че ако нападателят му искаше да го убие, вече щеше да е мъртъв.

— Кой си? — попита той.

Хуан не отговори, само закопча чифт белезници на ръцете му.

— Говориш идеално руски. Мисля, че си от ЦРУ, а

не от ФБР. Проучих Ибн ал Асим добре; произходът му е безукорен. Сериозно си се потрудил да си създадеш легенда. Безброй доверени хора ме увериха, че арабинът е сериозна работа.

— Аз не съм Ал Асим — каза Хуан.

Кериков се ухили презрително.

— Очевидно не си.

— Той е още в казиното в кофа за боклук. Ще се върне в съзнание след няколко часа.

Руснакът присви очи и се опита да осмисли положението. Хуан го остави на мира за миг.

— Що се отнася до мен, ти и Ал Асим сте стари другарчета от колежа и сега се забавлявате заедно в Монте Карло. Не ми пука какво планирате. Тук съм заради нещо, което си откраднал от бившите си работодатели.

— Откраднах доста неща от тях — гордо отвърна руснакът.

Хуан бе проучил подробно търговеца на оръжие и ужасно му се искаше да му пръсне черепа, за да отърве света от него. Нужни му бяха сериозни усилия, за да не натисне спусъка.

— Искам кодовете за „Юмрука на Сталин“.

Фактът, че бе споменал оръжието наскоро пред Ал Асим, не убягна на руснака и той отново попита Хуан кой е.

— Убиецът ти, ако не ми дадеш онова, което искам — отговори той.

— Наблюдавал си ме, нали?

— Екипът ми те наблюдава от известно време — каза Хуан. — Интересуваме се само от кодовете за сателита. Дай ми ги и двамата с Ал Асим можете да си продължите сделките без проблеми. В противен случай тази вечер ще умреш.

Хуан бе споделил намеренията си с Овърхолт, който настоя по никакъв начин да не рискуват дългосрочния му план да превърне арабина в двоен агент. Свали предпазителя на пистолета, за да наблегне на думите си. Кериков се опита да го срази с поглед и дори не мигна, когато видя как пръстът на Хуан започна да натиска спусъка.

— Давай и хората ми ще са тук след двадесет секунди — предупреди той.

— Душата ми е готова за небесното царство на мъчениците — отвърна Хуан, влизайки в ролята на религиозен фанатик. — А твоята готова ли е?

Кериков въздъхна.

— Господи, липсва ми Студената война. Ти си чеченец, нали?

— Ако това ще успокои съвестта ти, не съм чеченец, а оръжието няма да бъде използвано никъде в бившия Съветски съюз — отговори Хуан.

— Кодовете са заключени в сейфа зад картината — Кериков кимна към стената.

Хуан побутна картината с пистолета си, в случай че бе вързана към бомба. Сейфът бе голям около половин квадратен метър, с десетцифрена електронна ключалка.

— Комбинацията — каза той.

— Две–пет, едно–нула, едно–девет–едно–седем.

Минаха няколко секунди, преди Хуан да осъзнае значението на числата, тъй като при датите европейците слагаха дните пред месеците.

— Октомврийската революция —

ухили се той. — Страхотна идея.

Набра номерата и накара Кериков да застане точно пред сейфа, когато завъртя дръжката. Беше разпознал модела на сейфа и знаеше, че ако бе вкаран неточен код, щеше да се взриви граната. Кодът се оказа истинският. Вътре имаше пачки с пари, пистолет, който Хуан прибра в джоба си, и купища папки.

— Трябва да е на дъното — каза Кериков, който нямаше търпение да приключи по-бързо.

Хуан огледа някои от документите, докато търсеше кодове. Руснакът бе участвал в сериозни сделки, включително във въоръжаването на Саддам Хюсеин преди нахлуването на Съединените щати в Ирак, както и в сделка с афганистански опиум и руски оръжия в замяна на африкански диаманти.

На дъното на сейфа лежеше папка с етикет, надписан на кирилица: „Октомврийско небе“. Хуан прелисти няколко страници и видя, че бе открил търсеното.

След като компютърът на „Орегон“ преведеше текста на английски, Ерик и Хали щяха да се справят с техническия жаргон. Той плъзна документите в непромокаемата чанта и се завъртя към Кериков. Сърбеше го да му каже точно какво мисли за него, но се въздържа.

— Когато намериш Ал Асим, обясни му, че случилото се тази вечер няма нищо общо с вашия бизнес. Кажи му, че призрак от миналото ти се е завърнал за кратко, но проблемът вече е решен. А сега се обърни и застани на колене.

За първи път, откак Хуан бе извадил пистолета си, Кериков наистина се уплаши. Очите му гледаха ужасено, но той успя да прикрие страха в гласа си.

— Получи онова, което искаше.

— Няма да те убия — обясни Хуан, като извади една от спринцовките. — Ще те упоя със същото лекарство, което дадох на Ал Асим. Ще поспиш няколко часа и нищо повече.

— Мразя инжекции. Предпочитам да ме халосаш по главата.

Хуан го фрасна с пистолета и руснакът се срина на пода.

— Както искаш — каза Кабрило, но все пак му заби инжекцията.

Външната стена на кабинета на Кериков бе от подсилено стъкло, което се издигаше над корпуса в плитка арка. Хуан отвори един от прозорците и надникна навън. На парапета над него нямаше никого. Той свали смокинга, ризата и подплънките. Под тях носеше прилепнала по тялото черна фланелка с дълги ръкави. Натъпка чантата под нея, метна пистолета на Кериков през прозореца, срита обувките си и се гмурна във водата.

Ако се движеше тихо и не вдигаше глава, за да не видят лицето му, черната перука се сливаше с мастилените води на Средиземно море. Той заплува към мястото, откъдето висеше веригата на котвата. Гмурна се под повърхността и заслиза по веригата към мястото, където Еди и Франклин бяха закачили водолазната му екипировка. Навлече я и погледна луминесцентния компас, който му бяха оставили. „Орегон“ се намираше само на километър и половина от него, а благодарение на прилива придвижването му щеше да е още по-бързо. Докато плуваше, той се зарече наум, че това не беше последната му среща с Иван Кериков. По време на следващата руснакът нямаше да се отърве толкова лесно.