Корабът на чумата
Шрифт:
— Звучи добре. А, господин Бътърфилд, имам една молба.
— Давай.
— Искам да видя самолета.
Бътърфилд кимна и излезе от офиса. Ерик, Тейгърт и Овърхолт го последваха. До покрития с брезент самолет висеше дистанционно. Той натисна бутона и една макара започна да навива брезента към тавана. Боядисан в снежнобяло с малки сини звездички, самолетът-майка на име „Кенгу“ приличаше на всички други по света. Имаше крила като прочутия „Корсар“ от Втората световна война, но започваха високо на корпуса и се спускаха под ъгъл надолу, така че шасито стоеше на високи колесници. Над пилотската кабина
Но това, което прикова вниманието на Стоун, бе монтирано под големия самолет. „Ру“ представляваше ракетен самолет с единично плоско крило, способен да вдигне над три хиляди километра в час. Не беше първият частно построен самолет, но вече държеше рекорда за височина — почти сто и двадесет километра над земята. „Кенгу“ го издигаше на десет хиляди и двеста километра, после двата самолета се разделяха. Ракетният двигател се включваше и „Ру“ излиташе към небето в балистична парабола. После можеше да се върне на самолета-майка, за да бъде зареден с гориво.
Плановете на Бътърфилд и инвеститорите му бяха да се възползват от търсачите на силни усещания, които искаха да изпитат безтегловността в космоса. Ерик Стоун щеше да стане първият им клиент, макар целта му да не беше адреналинът. Идеята му бе в апогея на полета да попадне в обсега на повредената антена на руското оръжие. Използвайки кодовете, които Хуан бе взел от Кериков, Ерик щеше да позиционира „Юмрука на Сталин“ така, че сателитът да насочи една от ракетите към остров Еос. Кинетичната енергия на половинтонния волфрамов прът, уцелил която и да е част от острова, щеше да унищожи предавателя на ИНЧ.
— Грозничък е, а? — гордо попита Бътърфилд, като погали нежно корпуса.
— Какво е усещането, когато летиш с него? — попита Ерик.
— Нямам представа — отговори инженерът, като се потупа по гърдите. — Имам слабо сърце и не мога да летя.
Тейгърт отговори вместо него:
— Синко, това ще те накара да забравиш за въртележките и влакчетата.
Овърхолт се прокашля.
— Господа, не е разумно да съм тук, когато пристигнат хората на Бътърфилд, затова ще се сбогувам с вас.
Той се ръкува любезно с всички, после се обърна към Ерик.
— Господин Стоун, бихте ли ме изпратили до самолета ми?
— Разбира се, сър.
— Когато се срещнете с председателя, бих искал да му предадете, че съм говорил с приятелите от Националната агенция по безопасността. Те също са уловили предаванията по ИНЧ, едно от вашия господин Хенли, доколкото разбрах, и друго — малко по-рано. Самият факт, че някой е построил подобен предавател, причини доста вълнения, както можете да предположите. Съчетано с това, което вие и хората ви открихте, макар да не разполагате с доказателства засега…
Ерик отвори уста, за да възрази, но не успя да изрече и дума.
— Знам, че не следвате правилата на Министерството на правосъдието, но има определени закони, които трябва да се спазят, ако искаме да осъдим Северънс и групата му. Помогнах ви да осъществите малкото си приключение утре, така че очевидно приемам нещата сериозно, но ако искаме да докажем, че „Отговорните“ са виновни за тези чудовищни престъпления, имам нужда от факти, а не от догадки. Разбирате ли?
— Да, сър. Стига вие да разбирате, че ако не се
Ерик не можеше да повярва, че е събрал достатъчно смелост да говори така откровено с ветерана от ЦРУ.
Лангстън се засмя.
— Разбирам защо ви е наел Хуан. Смелост и мозък. Кажете му, че вече съм задвижил лостовете, които могат да ни помогнат да хванем Северънс, след като унищожите предавателя.
Спряха до вратата на хангара, защото силният вятър щеше да им попречи да довършат разговора.
— Не ме уведомиха кой измисли откачената идея да използваме реликвата от Студената война, зарязана в космоса.
— Аз — отговори Ерик. — Знаех, че Хуан ще отхвърли първото ми предложение да ви убеди да ни снабдите с ядрено оръжие.
Овърхолт пребледня.
— Правилно сте преценили.
— Трябваше да измисля алтернатива и когато Иван Кериков спомена „Юмрука на Сталин“, направих някои проучвания и всичко си дойде на мястото.
— Знаете, че човекът, който повреди сателита, беше Кабрило, нали?
— Да, спомена нещо.
— Доколкото го познавам, надали ви е разказал цялата история. Хуан прекара седем месеца зад Желязната завеса като Юрий Марков, техник в Байконур. Напрежението да живееш под прикритие толкова дълго време и под зорките очи на руската държавна сигурност сигурно е било пълен кошмар. Стандартна практика е служителите ни да посещават психиатър след тежки мисии. Хуан се видя със своя за съвсем кратко време. Прегледах бележките на лекаря. Резюмето му беше само един ред: „Това е най-хладнокръвният тип, когото някога съм виждал.“ По-верни думи за Хуан не могат да се кажат.
— Само от любопитство — каза Ерик. — Какво стана с истинския Марков? Хуан трябваше ли да го…
— Да го убие? Господи, не. Марков работеше за нас. Той ни разказа първи за проекта с „Юмрука на Сталин“. Последното, което чух за него, бе, че работи за космическия отдел на „Боинг“. Но знам следното: ако му бе наредено да убие Марков, Хуан нямаше да се поколебае. За човек като него целта оправдава средствата. Знам, че в днешния „политически коректен“ свят това вбесява много хора, но същите тези хора се радват на свободата, която бойци като Хуан им осигуряват. И не тяхната съвест понася бремето, а тази на Кабрило. Те просто се наслаждават на фалшиво чувство за морално превъзходство, без да разбират истинската цена на нещата. Хвърлете любител на животните в клетка на бесен енот и той ще го убие. Ще се почувства зле, дори виновен, но смятате ли, че въобще ще се замисли какво ще кажат другарите му? Не и за секунда, защото или убиваш, или биваш убит. Страхувам се, че нашият свят вече е стигнал дотам, но хората са прекалено стреснати от идеята, за да я приемат.
— За съжаление колебанието дали я приемат или не работи за противниковите сили — каза Ерик.
Овърхолт му протегна ръка.
— Точно това затруднява работата ни. Аз водех битки, в които всичко беше в черно и бяло. Сега обаче ни убеждават, че има и сиво. Позволи ми да ти кажа нещо, синко. Сивото не съществува, каквото и да ти говорят.
Възрастният мъж пусна ръката на Ерик и добави:
— За мен бе удоволствие да се запознаем, господин Стоун. Пожелавам ви късмет утре.