Кралицата на изменниците
Шрифт:
— Не ми се иска да разчитам на него.
— В такъв случай трябва да внимаваме да не ни открият — каза Сери. — Ти разговаря ли с Калън? Има ли някакви новини за нас?
— Разговарях и няма — отвърна Лилия. Тя въздъхна. — Като че ли не е склонен да ми се доверява.
— Просто трябва да го спечелиш — каза й Аний.
Докато Гол сърбаше останалия в кутията сос, Сери избърса ръцете си в кърпата, в която бе увита храната.
— Междувременно — каза той на Лилия, — трябва да погледнеш Гол. Ако раната заздравява добре, трябва да дойдеш с мен до входа към
Двете момичета се ухилиха.
— Малко разследване ще бъде забавно — каза Лилия.
— Ти нямаш ли уроци за учене? — попита Сери.
Лицето й се намръщи.
— Винаги имам уроци. — Тя въздъхна, после погледна укорително Аний. — Цялото забавление е само за теб.
Аний поклати глава.
— Това ще го кажеш чак когато се сдобия с меко легло и редовна гореща баня.
Очите на Лилия се разшириха в подигравателно извинение.
— Всъщност като спомена за баня и телесна миризма…
Макар да го очакваше, тя едва успя да избегне удара на Аний по рамото й. Кискайки се, Лилия отскочи от нея и отиде при Гол.
Глава 6
Разрешение
Двамата мъже на средна възраст все още бяха в килията си, когато Лоркин се завърна от втория си ден на разпити, но двойката която също бе затворена, я нямаше. Отново му бяха оставили вода, но не и храна. Гладът му пречеше да спи, докато най-накрая не се предаде и не го успокои с магия.
Нямаше представа от времето. Помещението нямаше прозорци, през които да навлиза светлина. Лоркин трябваше да разчита само на рутината на разпитите и на смяната на пазачите, за да брои дните. Когато се събуди, той забеляза, че пазачът е все още на мястото си и го гледа нащрек, но безизразно. Облегнат на стената, Лоркин се развличаше с умствени игри и спомени.
Един звук привлече вниманието му. Приближаваха стъпки. Пазачът се извърна и се изправи. Лоркин въздъхна тихо и също стана, приготвяйки се за поредния ден на разпити и глад.
Вместо това се появи роб, който носеше поднос с купа, къшей хляб и чаша. Сърцето на Лоркин се изпълни с надежда, когато пазачът огледа всичко и пристъпи към килията му, за да отвори вратата.
Робът влезе вътре с наведени очи, остави подноса на пода и излезе навън.
Пазачът се спря, огледа замислено Лоркин и отново заключи вратата. Младият мъж го изчака да се върне на мястото си преди да се приближи до подноса. Вдигна го и го отнесе в дъното на килията.
Купата беше пълна със студена, тъмна на цвят супа. В чашата имаше вино. Не се виждаха никакви прибори.
„Ако са отровни, няма да разбера, докато не ги изям. Досега не ми се е налагало да изцелявам отрова. Това
Парченцата в супата се бяха утаили и над тях бе останала сравнително прозрачна. Но утайката не образуваше равен слой на дъното, а се беше събрала около нещо. Нещо квадратно и тънко. По гърба го полазиха тръпки.
Усещайки погледна на пазача, той извлече мъничко магия и я използва да разчисти частичките от предмета. Супата се поразмъти от лекото разбъркване, но скоро всичко се успокои достатъчно, за да може той да потвърди опасенията си.
Предметът беше лист хартия.
„Възври супата за прочистване. Хлябът добър. Виното лошо“.
Отдолу имаше заврънкулка. Това можеше да са набързо надраскани инициали, но Лоркин разпозна един от шифрованите сигнали на Изменниците, за които му бяха казали да внимава.
„Те знаят, че съм тук — помисли си стой и го заляха облекчение и надежда. — Ще ме измъкнат от затвора“. Но докато тази мисъл минаваше през главата му, той вече знаеше, че не може да очаква толкова много от тях. Затворът се намираше под самия дворец и бе охраняван от ашаки и независима, изключително лоялна класа от стражи, която съществуваше само на това място.
Но въпреки това се почувства добре, разбирайки, че Изменниците се опитват да му помогнат. Той извлече още от магията си и накара супата да заври. Това обясняваше донякъде защо пазачът го наблюдаваше толкова напрегнато. Все пак Лоркин изпи бавно супата, като непрекъснато наблюдаваше поведението на тялото си, в случай, че бележката се окажеше лъжа. Хлябът беше стар, затова той го топеше в супата да омекне.
Не докосна виното. Дали онзи, който го беше отровил, щеше да се зачуди защо Лоркин не го е изпил, или просто щеше да предположи, че магьосникът не е искал да замайва главата си преди разпитите?
Скоро след като приключи с храненето си, робът се върна за подноса. Лоркин го подаде на мъжа. Робът вдигна глава и срещна погледа му.
— Лорд Денил каза, че крал Мерин иска да им кажете всичко — едва чуто прошепна мъжът.
Лоркин кимна, за да покаже, че го е разбрал, и се извърна гърбом, за да не види пазачът усмивката му.
„Като че ли ще повярвам на това! Сигурно ме мислят за глупак, ако смятат, че ще приема заповед от някой друг, освен от самия Денил. Дори ако… Трябва да допусна, че Денил е бил изнудван или заплашван“.
Разпоредителят Оусън беше дал парола на Лоркин, в случай, че сачаканците опитат нещо такова. Лоркин наложи отново сериозно изражение на лицето си, облегна се на стената и зачака пристигането на сачаканеца, който щеше да проведе поредния разпит.
Столовата вибрираше от шумове, макар обедното хранене да бе приключило преди доста време. Внезапната отмяна на следобедните часове, докато цялата Гилдия се събираше на Съвет, събуди в учениците смесица от лекомислено веселие заради неочакваната свобода и развълнувано любопитство към причината за събранието.