Кралицата на изменниците
Шрифт:
Когато каретата спря пред двореца, Денил въздъхна. Изчака робът да му отвори вратата, стана и слезе по стълбичката. Приглади мантията си, изпъна гръб и тръгна с решителна крачка към входа.
Никой не го спря. Той се чудеше защо предишния ден никой не го беше спрял, макар да възнамеряваха да го изпратят обратно у дома. Щом се озова в широкия коридор, който водеше към голямата зала, отново един от робите му каза да изчака встрани.
В залата имаше неколцина души. Този път кралят присъстваше. Поне Денил щеше
Времето минаваше. Пристигнаха още хора. Някои от тях разговаряха с краля скоро след пристигането си, преди Денил и някои от останалите, които също чакаха за аудиенция. Сигурно бяха по-важни личности или поне по-важни бяха въпросите, които кралят обсъждаше с тях. „Или умишлено ме игнорира, за да ми покаже къде ми е мястото“.
Според Денил бяха минали няколко часа, когато кралят най-после погледна към него и му махна с ръка.
— Посланико на Гилдията Денил — каза той.
Денил се приближи и коленичи.
— Ваше величество.
— Станете и се приближете.
Той се подчини. Въздухът леко вибрираше и Денил осъзна, че кралят или някой друг е издигнал около тях бариера, за да заглуши звука.
— Сигурно сте дошли, за да ме молите да пусна Лоркин — каза възрастният мъж.
— Така е — отвърна Денил.
— Отговорът ми е не.
— Мога ли поне да го видя, ваше величество?
— Разбира се. — Погледът на краля бе студен. — Ако ми обещаете, че ще му заповядате да ми каже всичко, което знае за Изменниците.
— Не мога да му дам такава заповед — отвърна Денил.
Погледът на Амакира не потрепна.
— Така казвате вие. Сигурен съм, че можете да го убедите, че заповедта идва от по-висшестоящите.
Денил отвори уста да възрази, но се поколеба. „Бих могъл да се съглася, за да мога да видя Лоркин и да се убедя, че е здрав“. Ами ако кралят решеше, че Денил е нарушил обещанието си? Дали това бе достатъчно сериозно престъпление, за да вкарат и него в затвора?
„Оусън беше пределно ясен, че не трябва да допускам това. Ако затворят и мен, ще ми отнемат пръстена му“.
— И това не мога да направя, ваше величество — отвърна Денил.
Кралят се облегна назад.
— Тогава се върнете, когато можете. — Той махна с ръка. Денил схвана намека, поклони се и отстъпи заднешком на подходящо разстояние, преди да се обърне и да си тръгне.
„Поне този път успях да видя краля — помисли си той, докато чакаше каретата. — Отказът от владетеля е далеч не толкова обиден, колкото отказа от лакея му“. Той се зачуди кой ли ще го приеме на следващия ден, или вече ще започнат да му отказват достъп до двореца.
Когато каретата се върна в Дома на Гилдията, той сам си отвори вратата,
— Как мина? — попита тя.
Денил сви рамене.
— Все същото, само че този път бях удостоен с кралския отказ.
Тя поклати глава.
— Горкият Лоркин. Дано е добре.
— Има ли някакви новини от приятелките ви?
— Не. Те казаха, че правят каквото могат, за да накарат ашаките да възразят срещу затварянето на киралийски магьосник, но за това е нужно доста време и не бива да се прибързва.
Денил кимна.
— Добре… оценявам усилията им. Всички сме им благодарни.
Двамата стигнаха до входа към неговите помещения. Мерия го погледна със загрижено лице и го потупа по ръката.
— Правите всичко, което е по силите ви — каза му тя. — Поне всичко, което ви позволяват да направите.
Той се намръщи.
— Значи смятате, че не мога да направя нещо повече? Нещо, което бих могъл да направя, но Гилдията ме възпира? Нещо, за което все още не сме помислили?
Тя отвърна поглед.
— Не… нищо, което да не включва опасността от влошаване на положението, ако случайно се провалим. Гладен ли сте? Тъкмо мислех да накарам Вай да направи нещо за хапване.
„Каква ли е тази опасна идея? — зачуди се Денил. — Дали да не я попитам?“
— Да — отвърна той. — Но не веднага. Бих искал първо да се свържа с Разпоредителя.
— А аз ще си взема нещо. — Тя тръгна по коридора и се изгуби зад ъгъла.
Сачаканецът, който го разпитваше, се появи едва няколко часа след закуската. Този път донесоха храна — някаква клисава каша от смляно зърно. Почти невидимият знак, нарисуван с вода върху подноса, го убеди, че не е отровна.
Стомахът на Лоркин изкурка неприятно, когато сачаканецът и помощникът му го поведоха в съвсем различна посока. Мъжът избра друг коридор и спря пред друга врата, но стаята не се различаваше особено от предишната. Обикновени бели стени обграждаха три износени стари стола.
Сачаканецът седна и посочи с жест другия стол на Лоркин, после се обърна към помощника си и му кимна. Мъжът излезе от стаята. Лоркин се подготви за въпросите.
Такива не последваха. Сачаканецът се огледа, после сви рамене и се загледа в младежа с разсеяно изражение. Когато помощникът се върна, той водеше със себе си една робиня. Тя се хвърли на пода пред седналия ашаки. Лоркин се опита да запази неутрално изражение, да скрие вълната от омраза към робството, която го бе връхлетяла при нейното раболепие, което сачаканецът очакваше като нещо напълно нормално.