Кралицата на изменниците
Шрифт:
Тя надникна навън, после се обърна към Сери и му махна. Той се изкачи внимателно при нея, двамата си смениха местата и Крадецът надникна през дупката.
Заобикаляше ги гората, озарена от сутрешната светлина. Той въздъхна, припомняйки си как преди много години беше превел Сония през гората на Гилдията — още преди тя да бъде заловена от магьосниците — така че момичето да може да наблюдава практикуването на магия и евентуално да се научи как да контролира силата си. Нищо не се беше получило, разбира се. Само друг магьосник можеше да научи ученик как безопасно да се справя с магията си. Но тогава те
„Толкова много неща се промениха — помисли си Сери, — но за щастие гората все още си е на същото място“. Той угаси фенера си и го остави на земята, след което се изкатери през дупката. Аний го последва.
— Според теб къде в Гилдията се намираме? — попита го тя шепнешком.
Той сви рамене.
— Сигурно някъде на север от сградите, тъй като южната част е доста по-висока от тукашната.
— Жилищата на прислужниците са на север.
— Да.
— Там можем да открием разни изхвърлени неща. Мебели. Одеяла.
— Може.
Сери се отдалечи от дървото, обърна се назад и бавно го заобиколи, опитвайки се да запечата образа му в съзнанието си. Никой от тях двамата не можеше да се ориентира в гора и на него му беше пределно ясно, че лесно могат да се изгубят и повече да не открият дупката към тунела. За щастие дървото изглеждаше малко по-различно от останалите, благодарение на това, че бе наполовина мъртво, отчасти потънало в земята и наклонено под ъгъл.
Сери се обърна и пое между дърветата, като броеше стъпките си. Той отбеляза, че се спускат надолу. Знаеше, че зад Вътрешната стена земята започва да се издига до над сградите на Гилдията, затова предположи, че се движат на запад. След няколкостотин крачки той установи, че е сбъркал. Склонът се засече с друг и в падината между тях течеше малко поточе. „О, добре, поне потокът е нещо, което можем да следваме. Така ще ни отведе в подножието на хълма“. Той отбеляза мястото с няколко камъка, подредени в кръг, и линия, която сочеше към мястото, откъдето се бяха появили, след което двамата тръгнаха надолу по потока.
Скоро пред тях се появиха следи от обитаване. Сери и Аний се промъкнаха напред и забелязаха обикновени колиби и огради.
— Жилищата на прислугата? — промърмори Аний.
Сери поклати глава.
— Твърде са опърпани. — Изненадваше го паянтовата структура на сградите. Няколко от по-големите като че ли бяха направени от стъкло, но буйната растителност във вътрешността им му подсказа, че са изоставени. Едва когато се промъкнаха достатъчно близо, за да видят какво се крие зад оградите, той разбра къде се намират.
— Ферма.
— Аха. Разбира се. — Аний посочи с пръст. — Онова там овощна градина ли е?
Той погледна и кимна, забелязвайки няколко редици с грижливо подрязани дървета и лозници. До тях се виждаха малки оградени парчета земя, а почвата бе прорязана с дълбоки бразди, сякаш бе орал някой с гигантски плуг.
— Въпросът е живее ли някой тук? — промърмори той.
Аний се извърна към него.
— Да погледнем отблизо.
Двамата се приближиха, прикривайки се зад дърветата и дългите редици лозя. Колибите бяха подредени от другата страна на посевите. Сери забеляза, че над единия от комините се вие пушек и сърцето му потрепна. Малко по-нататък някаква жена в униформа на прислужница излезе
— На мен ми изглежда обитаемо — каза Аний. — Ще продължим ли нататък?
Сери кимна. Двамата се изтеглиха в покрайнините на гората, за да се възползват от гъстата растителност и продължиха напред покрай фермата. Той се оказа прав за кошарата с расуци. На края на нивата, близо до колибите, се простираше по-голямо поле, където пасяха енки, ребери и дори няколко големи, тромави горини.
„Недостатъчно, за да нахранят Гилдията — отбеляза той, — но се възползват от всяко късче земя, с което разполагат“.
— Насам — каза Аний, сочейки към последната сграда.
Той погледна и осъзна, че това не е сграда, а няколко стари дървени мебели. Разнородни столове обграждаха дъска, поставена върху няколко пънове. Няколко пейки бяха сковани от парчета дърво и стари бъчви.
— Можем да използваме сламата, за да си направим дюшеци — каза Аний, сочейки към навеса, под който бяха струпани няколко купчини. — Видях как ги правеха на пазара. Трябват ти няколко стари чували, игла и конец.
— Можеш ли да шиеш?
— Не много добре, но все пак имаме нужда от дюшеци, а не от бални рокли.
Сери се засмя.
— Не си се променила, а? Помня, че майка ти не можеше да те накара да облечеш рокля. Мисля, че дори кралят няма да може да те накара да облечеш бална рокля.
— В никакъв случай — отвърна Аний. — Дори да е най-красивият мъж на света.
— Жалко — рече Сери. — Щеше да е хубаво да те видя издокарана. Поне веднъж.
— Достатъчно е да си сменя дрехите. — Аний погледна с присвити очи към колибите. — Чудя се колко хора живеят тук и с какво се обличат. Сигурно с униформи на прислужници. Предполагам, че когато се измъкваме от тунелите, ще е хубаво да изглеждаме като прислужници. — Тя сви устни. — Ще се върна по-късно да ги пошпионирам малко, ако нямаш нищо против.
— Добра идея. Но стой в гората и все още не се опитвай да крадеш нищо — каза Сери. — За това ще се върнем по-късно през нощта.
Потънал в мисли, Денил гледаше през прозорчето на каретата, без да забелязва пейзажа.
Лоркин бе прекарал в дворцовия затвор само три дни, но на него му се струваха много повече. „А на Лоркин сигурно му изглеждат като цяла вечност“. Ашаки Ачати не го беше посетил втори път. Денил не можеше да реши дали да чувства облекчение или съжаление. Всяка среща със сачаканеца щеше да е напрегната и двамата щяха се чувстват неловко заради Лоркин, но компанията на Ачати му липсваше и Денил копнееше за съветите му.
„Колко жалко, че е толкова близък с краля. Защо не се бях сприятелил със сачаканец с някакъв по-неутрален пост. Той щеше да ми каже как най-добре да постъпя в тази ситуация“.
Всъщност имаше ли някакви ашаки, които да са в неутрална политическа позиция? Доколкото бе успял да научи, повечето бяха или верни на краля, или бяха съюзници на ашаките, които при първия удобен случай щяха да се вкопчат в юздите на властта — но едва ли щяха да получат такъв. Позицията на крал Амакира бе сигурна, той бе поддържан от повечето могъщи ашаки.