Кралицата на изменниците

Канаван Труди

Джона кимна.

— Разбира се.

— И… Дано не искам твърде много… Какво прави Гилдията със старите постелки и мебели?

Прислужницата повдигна вежди.

— Повечето мебели не се чупят често. Толкова добре са направени, че траят стотици години. Ако нещо се счупи, го поправяме, и ако не е достатъчно добро за магьосниците, го даваме на прислугата. — Тя сви рамене. — Същото е и със старите постелки. А когато са твърде протрити, стават за парцали. — Джона погледна към Лилия. — Но старите постелки са повече от мебелите. Ще видя дали мога да намеря няколко.

Лилия

кимна.

— Благодаря ти. С удоволствие бих й купила някои неща, но не ми е позволено да излизам на пазар.

— Аз бих могла да ги купя вместо вас — предложи Джона, — стига да ми напишете на един лист какво искате.

— Имаш ли време за това? Сигурно си заета.

— Не толкова, колкото си мислите, особено когато Сония не е тук. Набавянето на разни неща за вас е част от работата ми.

— Ами… благодаря ти. Оценявам го.

Джона посочи купата.

— А сега започвайте да се храните преди да е изстинало, а аз ще ида да намеря нещо за Аний.

Когато вратата се затвори зад гърба на прислужницата, Лилия въздъхна с облекчение и триумф. Планът й се бе получил, макар да се чувстваше малко виновна заради думите си, че поисканото ще отиде за нуждаещите се хора, когато бе предназначено само за Сери, Голи Аний. „Но те се нуждаят от него“.

Лилия погледна към храната, която Джона й бе донесла, и реши да я изяде, а онова, което бе взела от Столовата, да занесе на Сери и Гол. Супата се пренасяше трудно, а и десертът сигурно щеше да се разсипе. Поне когато Джона видеше, че Лилия е изяла храната, която й бе донесла, нямаше да се тревожи, че момичето не се храни достатъчно — или че раздава всичко на нуждаещите се.

Докато се хранеше, тя си мислеше как малките, ежедневни неща са станали толкова важни. Сери, приятелят му и дъщеря му бяха на сигурно място в проходите под Гилдията, особено след като коридорът, който ги свързваше със стария Път на Крадците, беше затрупан, но такива обикновени неща, като доставянето на храна всеки ден, се бяха оказали трудни и рисковани. Ако не се налагаше ежедневно да им осигурява по нещо за ядене, присъствието им щеше да се скрие много по-лесно от Гилдията.

„Освен това ми се иска да направя и други неща, освен да им нося храна — помисли си тя. — Искам да им е удобно. Не мога да накарам Джона да им купи разни луксозни неща, защото ще събудя подозрението й. Освен ако… ако кажа, че са за мен…“

Тя привърши супата си, стана, взе лист, писалка и мастило и започна да съставя списък.

Сония се събуди, примигна и се учуди, че изобщо е успяла да заспи в поклащащата се карета. Когато погледна към Регин, видя, че е буден и я наблюдава. Той й се усмихна леко и учтиво отмести поглед.

„Колко ли време съм спала?“. Тя отмести паравана, който покриваше прозореца на вратата. Заобикаляха ги зелени хълмове, обагрени в златисто от късното следобедно слънце. „Като че ли доста. Горкият Регин. Сигурно през повечето време е бил буден и е умирал от скука“.

През първите няколко часа от пътуването им разговорът им се въртеше около разпорежданията, които бяха дали за уреждането

на различни неща в тяхно отсъствие, за развитието и бъдещето на Лилия, за местата, където сигурно щяха да спират по пътя и за някои сведения, които им бяха дали за Сачаканското общество. Когато Регин започна да се прозява, тя му каза, че трябва да се опита да поспи. И накрая той бе заспал, положил глава върху пътническата възглавничка, облегната на стената на каретата. Пътищата в близост до града бяха по-гладки от останалите навътре в страната, затова той не се будеше често от разтръсквания.

Сония прекара нощта, гледайки през прозореца, замислена върху задачите, които й бяха дадени и тревожейки се за Лоркин. Спомни си за последния път, когато бе минала по този път, след като бе последвала Акарин в изгнанието му, и я връхлетя ехото на чувствата отпреди двайсет години. Страх, надежда и любов, всичките смекчени от времето. Тя ги остави да я изпълнят, задържа ги известно време и ги остави да се оттеглят в миналото.

Това пътуване донесе някои интересни нови усещания. Освен страхът и притеснението за Лоркин и вълнението от възможността двамата с Регин да се изправят срещу всякакви проблеми, тя чувстваше някакво странно въодушевление. След като двайсет години бе ограничавана в земите на Гилдията, тя най-после бе пусната на свобода.

„Е, не точно на свобода. Не мога да тръгна накъдето ме отвее вятърът. Натоварена съм с мисия“.

— За какво си мислите?

Въпросът на Регин я върна в настоящето. Тя сви рамене.

— За това, че съм извън града. Предполагах, че никога повече няма да го напусна.

Той възмутено изсумтя.

— Трябва да ви вярват повече.

Тя поклати глава.

— Не мисля, че това е проблемът. Те нямаха друг избор, освен да ми се доверят. Според мен се страхуваха повече от това какво би се случило, ако ги нападнат отново, а аз не съм наблизо. Или ако Калън се обърне срещу тях.

— Смятате ли, че Калън ще се възползва от вашето отсъствие?

Сония поклати глава, но си спомни за нещо, което не харесваше в Калън и се намръщи.

— Какво има?

Тя въздъхна. „Щом Регин може да разпознае настроенията ми толкова лесно, как ли ще се справя, когато се изправя пред крал Амакира и Изменниците? Предполагам, че все още не съм се разсънила съвсем и не съм съвсем нащрек. Макар че никога няма да си простя, ако не успея да освободя Лоркин или да сключа някой съюз, просто защото не съм си доспала“.

Какво да му каже? Регин определено бе усетил, че тя е притеснена за Калън, и ако не му дадеше правдоподобна причина, сигурно щеше да си представя най-различни неща. Реши, че трябва да му каже нещо.

„Истината. Тя и без това не е кой знае каква тайна“.

— Роет — произнесе Сония. — Роет. Това е неговата слабост. Ако реша да подкупя Калън, ще го направя чрез контрол върху достъпа му до опиата.

Регин сбръчи вежди.

— Много ли хора знаят за неговата слабост?

— Винара знае. Както и Ротан. Подозирам, че много от Висшите магове също знаят, макар да не сме го обсъждали. Или поне не е било обсъждано в мое присъствие.