Кралицата на изменниците

Канаван Труди

— Пръстенът у него ли е?

— Да — отвърна Сония.

— Значи така сте научила, че съобщенията идват от Изменниците — каза Регин повече на себе си, отколкото на нея.

Тя го погледна, по-скоро погледна към очертанията му в мрака. Оставаха им няколко часа, преди да изоставят каретата. Сония се замисли върху колебанието си да разкрие пред Регин и другата си мисия в Сачака. Изменниците я бяха уверили, че пътят напред е безопасен, макар да й бяха препоръчали да пътува през нощта и колкото се може по-тихо. Признаеше ли го на Регин, той щеше да започне да задава

въпроси. Ако премълчеше, докато не настъпеше моментът да изоставят каретата, може би нямаше да разполага с достатъчно време да му отговаря, преди да ги принудят да мълчат. „Да, мисля, че трябва да го направя сега“.

— Лорд Регин — започна тя и видя в полумрака как главата му бързо се обърна към нея. — Освобождаването на Лоркин не е единствената ни задача. Има и още една.

Той се поколеба, преди да отговори.

— Така си и мислех. Добре. Каква е другата?

— Трябва да се срещнем с Изменниците. Те искат да обсъдим възможността за съюз и търговия.

През тракането на колелетата се чу въздишката му.

— Аха.

— Кочияшът ще спре след час-два. Тогава ще слезем от каретата и ще тръгнем пеша на север. Изменниците ми оставиха насоки накъде да вървим. След няколко дни те ще ни посрещнат и Лоркин ще бъде с тях.

— И ми го казвате в последния момент.

— Да, и ако имах възможност, щях да го премълча още известно време. Трябваше да останете в неведение, в случай че бъдем заловени от крал Амакира и съзнанието ви бъде разчетено.

— А вашето?

— То е защитено.

Сония очакваше от него да попита как, но подобен въпрос не последва. Той не каза нищо. В мълчанието му се усещаше укор.

— Това не означава, че ние — Гилдията — не ви вярваме — започна тя. — Просто…

— Знам — прекъсна я Регин. — Няма значение. — Той въздъхна. — Всъщност едно нещо има значение. Вие вярвате ли ми?

Тя се поколеба, зачудена как да интерпретира тона му. Той не бе обвинителен, но в него се усещаше настойчивост. Ако избегнеше отговора, това щеше да обтегне отношенията им.

— Вярвам ви — каза му тя и почувства, че е искрена. В същото време осъзна, че той я бе притиснал по някакъв начин и реши, че трябва в отговор да направи същото. — А вие вярвате ли ми?

Тя отново го чу да въздиша, този път по-бавно.

— Не съвсем — призна си Регин. — Не защото ви смятам за ненадеждна, а… знам, че не ме харесвате.

Сърцето й подскочи.

— Не е вярно — отвърна бързо тя, преди старите спомени да се надигнат и отговорът й да прозвучи сковано. — Не винаги. Знаете защо. Няма нужда да го обсъждаме отново. То вече е минало.

Той помълча известно време.

— Извинявам се. Не трябваше да повдигам отново този въпрос. Понякога ми е трудно да повярвам, че сте ми простила и че дори ме харесвате.

— Ами… така е. Вие сте… добър човек.

— Вие ме направихте такъв. — В тона му се бе промъкнала топлина. — В онзи ден, по време на нашествието.

Сония затаи дъх и се изпълни с тъга. „И в онзи ден умря друг добър човек“. Внезапно думите заседнаха в гърлото й и тя почувства страх — не за пръв път — че

щом тръгне в мрака из планината, спомените ще се завърнат. „Но този път с друг спътник. Друг мъж“.

— Какво има?

Тя примигна изненадано. Как успяваше да разбере кога е разстроена? Тогава осъзна, че скалната стена от едната им страна е изчезнала и в каретата прониква слабата светлина на полумесеца. Сония си пое дълбоко дъх и бавно го издиша, възвръщайки самоконтрола си.

— И двамата се променихме в онзи ден. Вие към по-добро, аз към по-лошо.

— Само някой глупак би си помислил това за вас — каза й той, разбирайки погрешно думите й. — Вие спасихте нас и Гилдията. Оттогава ви се възхищавам.

Тя го погледна, но лицето му се криеше в сенките. Как можеше той да разбере горчивината и омразата й към себе си, които бяха последвали смъртта на Акарин? „Макар съзнанието ми да знае, че вината не е моя, сърцето ми никога няма да го повярва“.

Лунната светлина стигна до лицето му и разкри изражение, което тя виждаше рядко напоследък. Тя осъзна, че в думите му се криеше намек от усмивка. Какво й беше казал той? „Оттогава ви се възхищавам“.

Сония извърна поглед. Цялото му съперничество и омразата към нея и всичко, което тя представляваше, се бяха превърнали в нещо напълно различно. „Което е също така незаслужено. Но ще е неблагодарно от моя страна да му го кажа. Предпочитам възхищението пред недоверието и презрението“.

Възхищението и приятелството бяха много различни. Също както се различаваха приятелството и любовта. „Виждала съм ученици, които се мразят, а след завършването стават приятели. Това не се случи при нас. Освен това съм виждала хора, които се мразят, но прескачат приятелството и се влюбват“. Сърцето й подскочи. „Чакай малко… Не може да бъде. Не, той нямаше предвид точно това възхищение“.

Сония отново го погледна, но не успя да зърне изражението му. Вниманието на Регин бе насочено към нещо извън каретата. Той се размърда и се наведе напред.

— Значи това е пустошта — каза магьосникът с приглушен глас.

Сония надникна през прозореца. Слабата лунна светлина едва докосваше върховете на безбройните дюни, създавайки зловещи сенки.

— Да — отвърна тя. — Стига чак до хоризонта.

— Засега. Как сме успели да го направим? — зачуди се Регин. — Къде е изгубено цялото това познание?

— Според Оусън, посланик Денил е открил няколко интересни архива.

— Имате ли представа как може да се възстанови земята?

Тя поклати глава.

— Ако някой магьосник успее да превърне пустошта в плодородна почва, това ще е най-великото постижение на всички времена.

Регин се загледа в пустинния пейзаж, после отново се облегна назад.

— След няколко часа ли казахте?

— Да. Кочияшът знае какви знаци да търси. Той ще ни остави там, после ще продължи към Арвис и Дома на Гилдията, където ще остави пощата и разни доставки. Казах му, че след като Лоркин е свободен, няма нужда да ходим в Сачака, но искаме да видим изгрева над пустошта, след което ще се върнем пеша в Крепостта.