Кралицата на изменниците

Канаван Труди

Тивара не каза нищо. Той намери сили да я погледне. Тя неохотно срещна погледа му, после наведе очи.

— И това ще бъде ли проблем за теб? — попита тя.

Това бе доста странен начин да формулира отговора си, но когато смисълът му проникна в съзнанието му, той изпита едновременно тревога и любов.

— Не — отвърна Лоркин. — Аз… знам какво… означава да се преструваш на робиня. Не е като да имаш право на избор.

— Но аз имах избор — да бъда шпионин или не.

— За доброто на твоя народ. И за да помогнеш на останалите. — „А в това, че помогнах на една робиня да

умре, няма нищо почтено“. Но пък и той не бе избрал умишлено да се озове в това положение.

— Стига разговори — каза Савара, поглеждайки към Лоркин и Тивара. — Последния път ичаните бяха доста далеч оттук, но те са непредсказуеми. Трябва да пътуваме мълчаливо.

Тивара се намръщи и прехапа устни. Докато яздеха, тя от време на време му хвърляше погледи. Всеки път той успяваше да зърне само за кратко изражението на лицето й, защото тя яздеше с гръб към слънцето. Очевидно искаше да му каже нещо. Раздразнен от необходимостта да пази тишина, той се съсредоточи, докато не успя да улови присъствието й. Представи си, че може да чуе мислите й като жужене в дъното на съзнанието си, но не толкова силно или ясно, че да се чува от всички.

Най-накрая вече не можеше да издържа. Той се приближи до нея и я улови за ръката.

— Какво има? Какво те притеснява?

Тя го погледна изненадано, после се усмихна и стисна ръката му.

— Знаеш ли къде отиваме?

— В планината. Да се срещнем с майка ми. Предполагам, за да обсъдим сключването на съюз и търговско споразумение.

— Да.

Тя го погледна въпросително и някак си той успя да чуе няколко тихи думи, които тя сигурно не бе възнамерявала да му изпрати.

„И какво ще направиш след това?“

Лоркин се намръщи. Самият той избягваше да си задава този въпрос. Какво щеше да прави след края на преговорите? Да се върне в Киралия с майка си? Да остане в Сачака с Тивара? Отговорът беше още по-важен, ако преговорите се проваляха и не се сключеше никакъв договор между Изменниците и Обединените земи.

Гилдията щеше да поиска от него да се върне у дома. Майка му щеше да иска от него да се върне у дома. Но това би означавало никога повече да не види Тивара.

„Какво ли иска той?“ — долови Лоркин зле прикритите мисли на жената.

— Искам да бъда с теб — каза й той.

Тя примигна смаяно и се обърна да го погледне. Той долови изненада и леко смущение. Ръката й леко се отпусна, сякаш Тивара искаше да се отдръпне, но после отново го стисна силно.

— Гилдията ще ти позволи ли да останеш с нас?

— Няма да им хареса, но ще трябва да го приемат.

Тя кимна и извърна глава, освобождавайки ръката си. Той се взря в лицето й, опитвайки се да разгадае изражението й, но в този миг долови нови думи.

„Той ще промени мнението си, щом разбере, че се готвим за война“.

Лоркин усети как мускулите му се вдървяват от изненада и едва не се спъна. Поклати глава. Сигурно си го беше представил. Невъзможно бе да чуе нечии мисли, без да докосва човека. Освен ако този човек не му ги препращаше умишлено. Той се огледа, видя, че никой от останалите Изменници не изглежда разтревожен и не го наблюдаваше, както щеше да се случи, ако Тивара му бе разкрила плановете

им.

„Не. Сигурно съм си го представил“. Все пак в Убежището бе доловил намеци, че Изменниците може би планират да нападнат Ашаките. Умът му просто подсказваше, по един неочакван начин, че войната щеше да затрудни избора му. Тивара сигурно се чудеше дали той предпочита да не се замесва във войната. „Разбира се. По време на война хората умират. Тивара може да умре. Освен ако… дали няма да намеря причина да я отведа в Киралия с мен? Може да успея да убедя Савара, че Обединените земи се нуждаят от посланик на Изменниците. Но дали Тивара ще дойде? Едва ли“.

Значи сега трябваше да реши дали да остане с Тивара или да се върне в Киралия и да предаде познанието на камъкотворците, как да каже на майка си, че е овладял черната магия, дали да каже на Тивара за отровената робиня и как да постъпи, ако Изменниците започнат война. За щастие го очакваха дълги часове в пътуване из пустошта. Достатъчно време за размисли.

Макар все още да бе ранна пролет, пъпките на дърветата в градините на Гилдията бяха започнали да се разпукват и ароматът им напомняше за приближаващите топли дни. Лилия го вдъхна с пълни гърди, наслаждавайки се на краткия момент на спокойствие и обещания. Тя беше жива, не беше в затвора, приета бе от Гилдията, а Сери, Гол и Аний все още бяха скрити и в безопасност.

Разбира се, този момент нямаше да продължи дълго. Приятелите й не бяха съвсем в безопасност, приемането й от Гилдията включваше условия, които щяха да я ограничават до края на живота й, и тя бе поела към поредното занятие с Черния магьосник Калън. Но настроението й се вкисна по-бързо от очакваното, щом забеляза тримата ученици, застанали пред спалните помещения, които я наблюдаваха. Единият от тях бе Бокин.

Лилия ги стрелна с бърз поглед, но макар да не отместваше очи от пътеката, тя следеше внимателно сенките им с крайчеца на окото си. За всеки случай издигна около себе си слаб щит срещу евентуални номера.

Нищо не се случи, макар момичето да внимаваше толкова усърдно за неприятности, че в първия момент не забеляза, че освен Калън край Арената няма други ученици. Както винаги лицето на магьосника имаше познатото намръщено изражение, но този път то бе по-сериозно от обичайното. И погледът му бе нащрек.

— Черен магьосник Калън — каза тя и му се поклони.

— Лейди Лилия — отвърна Калън. — Днешният урок ще бъде проведен в Университета.

Сърцето й подскочи и тя едва се удържа да не извика радостно.

— Значи днес… няма да има бойни упражнения?

— Не.

Той й даде знак да тръгне редом с него и тръгна към Университета. Тя забеляза с облекчение, че Бокин го няма. Зачуди се дали да не попита Калън какво ще учи днес, но от опит знаеше, че ако той сам не й предложи информация, тя няма да получи отговори. Щом влязоха в сградата, тя го чу да си поема дълбоко дъх и да въздъхва. Лилия скришом го стрелна с поглед и забеляза, че устните му са свити в тънка линия.

„Той не е доволен от нещо — помисли си тя. — Или поне е по-недоволен от обичайното“.