Кралицата на изменниците

Канаван Труди

Стъпките й отекваха силно в тясното пространство. Така или иначе щяха да я издадат. Реши да не гаси светлината.

Освен собствените си стъпки, тя не чуваше други звуци. Тайният вход към коридорите, които Аний бе открила, се намираше от друтия край на Университета, затова Лилия трябваше да заобиколи основите на сградата. За щастие тук коридорите бяха прави и завиваха все вдясно, докато не се отдалечаха от Университета и не стигнеха под градината. Когато стигна първата извита стена, сърцето на Лилия биеше ускорено.

„Мисля,

че през живота си не съм била толкова уплашена — помисли си тя. — Мисля, че ако сега някой ми предложи малко роет, няма да му откажа“.

Нарушителят сигурно е бил някой безобиден човек — ученик или прислужник, който се мотаеше където не му е работа. Аний може и да беше сбъркала и въобще да нямаше нарушител. Или пък да бяха хората на Скелин, които душеха наоколо или търсеха Сери. Лилия се надяваше, че ако го бяха намерили, той, заедно с Гол и Аний бяха успели да се скрият докато тя се появи.

Но ако бяха Скелин или Лорандра. Или Скелин и Лорандра…

„Остава само да се надявам, че ако и двамата са тук, съм усвоила достатъчно допълнителна енергия от Калън, за да се бия с тях. И достатъчно умения“.

Беше обмисляла това много пъти досега. Съмняваше се, че Скелин или Лорандра имат голям опит в сраженията. Лорандра може би беше научила нещо преди да напусне родината си, но двамата със Скелин не бяха получавали обучение тук. Можеха единствено да се упражняват един срещу друг.

Вече не беше далеч от стаята. Когато тръгна по последната отсечка на коридора, тя забави ход, загледана в тъмнината пред себе си.

„Да подсвирна ли, за да ги предупредя, че съм аз? Така само ще предупредя Скелин, ако вече е там. Но в такъв случай няма ли да виждам светлина и да чувам гласове?“

Тя вля още малко магия в щита си и се промъкна напред. До ушите й достигна слаб звук. Тих, мърморещ глас. Вратата беше тъмна, но когато се приближи, тя видя слаба, мъждукаща светлина. Надникна през отвора и зърна една самотна свещ, притисната между два камъка, и седяща на пода приведена фигура. В същото време чу странен хълцащ звук.

От който стомахът й се сви.

Мъжът вдигна глава и светлината на кълбото й прогони сенките от лицето му. Бузите на Гол блещукаха.

— Лилия — каза той.

Тя усили светлината и видя, че той седеше до нещо.

— О, не. — Момичето се приближи бързо до него и коленичи на пода. Лицето на Сери беше бледо, а очите му бяха затворени. Лилия не виждаше никакви следи от наранявания. Постави ръка върху челото му и сетивата й проникнаха в тялото му — но веднага ги отдръпна. — О, не.

— Твърде късно е, нали? — каза Гол с напрегнат глас.

Сърцето й се сви и тя огледа стаята. „Къде е Аний?“

— Да. Какво се случи?

— Не знам. Скелин не му е правил нищо. Канеше се да го отведе. Но… той просто се свлече на земята.

Тя неохотно докосна тялото на Сери, насилвайки

се да го прегледа. Досега не беше използвала лечителските си умения върху мъртъв човек. Липсата на присъствие, мисловното мълчание, липсата на естествена бариера, която да отблъсне волята й, всичко това я стряскаше. Но ако Скелин го беше направил…

„Не. — Причината й се изясни веднага, щом я откри. Сърцето на Сери не беше издържало. — Но Скелин така или иначе го е причинил непряко, принуждавайки Сери да живее тук и непрекъснато да се страхува за своята безопасност. И тази на Аний“.

Аний. Тя изтегли сетивата си, отвори очи и погледна към Гол. Той се бе навел напред и дишаше учестено. Лицето му бе изкривено от болка, но тя внезапно осъзна, че това не е болката на скръбта.

— Какво… ранен ли си? — Тя се пресегна и го хвана за ръката, но подскочи, щом сетивата й бяха залята от вълна от агония. Идваше някъде отдолу. Краката му. Лилия пусна ръката му, пропълзя напред и го хвана за раменете. — Легни на пода.

Той я послуша и изпъшка, когато се помръдна. Щом легна неподвижен на земята, тя премести кълбото светлина над краката му.

— Недей — каза той. — Върви. Намери… я. Намери… Аний.

Лилия замръзна. Някъде дълбоко в нея се надигна вледеняващ ужас.

— Къде е тя?

— Скелин… я отведе.

— Кога? — Умът й препускаше трескаво. Тя скочи на крака. Сери беше мъртъв отскоро. Скелин можеше още да е в коридорите. Ако тръгнеше веднага, може би щеше да го настигне. Да спаси Аний. — Но защо я отведе? Защо не я уби?

— Заради теб. — Гол изпъшка, пое си дълбоко дъх и го задържа в дробовете си. — Иска теб. Ще изпрати… съобщение. Къде… да се срещнете.

Лилия си представи как настига Скелин. Как се бие с него. Тя поклати глава. „Той няма да се бие с мен. Ще притисне нож към гърлото на Аний. Или ще й направи нещо с магията си. Ще я използва, за да се измъкне. И ще ме вземе със себе си. И ще ме накара да го науча на черната магия“.

Дали нещата щяха да се развият по различен начин, ако изчакаше съобщението му? Може би междувременно щеше да измъчва Аний.

„Не. Той няма да я нарани. Не и ако иска да го науча“.

Но ако сега се втурнеше след него, Скелин можеше случайно да нарани Аний.

Ако изчакаше да получи съобщението, ако изчакаше да бъде определена срещата, тя щеше да разполага с време, за да измисли как да спаси Аний без да научава Скелин на черната магия. Време да се подсили. „Време да реша как да съобщя на Аний за смъртта на баща й.

Тя може би вече знае. О, Аний. Съжалявам, че не успях да дойда по-бързо“.

Лилия положи огромни усилия да не се втурне веднага след нея. Насили се да коленичи на земята до Гол и въпреки протестите му се захвана да намества натрошените му кости. И отчаяно се надяваше, че е взела правилното решение.