Кралицата на изменниците
Шрифт:
— Защо повярвахте на това, а не на нас? — намръщи се Бели.
— Защото доброто отношение към робите никога няма — нямаше — да застраши властта на вашия ашаки. Но не и обучаването на съпругата му в магията.
„Освен ако не я е обучил във висшата магия“ — помисли си Сония. Тя знаеше, че сачаканците презират магьосници, които не владееха висшата магия. Ако съпругът на Тиятия не я беше обучил, тя пак щеше да е по-нисша от него както като статус, така и като сила.
„Както щеше да е приет Регин от сачаканците, ако двамата бяхме…“
Тя прогони мисълта
— От името на тукашните обитатели — каза Вели и официалният му тон привлече вниманието й, — ви предлагам нашата енергия. Тази сутрин дадохме сила на кралица Савара и нейната група. Ще сме се възстановили достатъчно, за да направим същото и за вас утре сутринта.
Той гледаше право в Сарал.
Изменницата се усмихна и наведе поглед.
— Много щедро от ваша страна.
Вели сви рамене.
— Ние искаме да спечелите.
Сарал кимна.
— Както и аз. Теми е силен, но може да се окаже, че ще се присъединя към останалите в битката по време, когато всяка допълнителна енергия ще е необходима. Приемам с благодарност предложението ви.
С крайчеца на окото си Сония видя как Регин я поглежда. Всяка сутрин, преди да потеглят, той се пресягаше да я хване за ръката и да й изпрати енергията си. Тъй като Сарал и Теми се намираха наблизо, тя не можеше да възрази.
„Не би и трябвало. Затова го взех със себе си. Ако той не беше толкова решен да го направи, сама нямаше да намеря сили да го помоля. Особено сега“.
Регин бе избрал и най-подходящия момент. Откакто се бяха сдобили с водачи, утрините бяха по-подходящи за прехвърлянето на енергия от вечерите. След като й отдадеше силата си, той ставаше уязвим. Докато яздеха с Изменниците, Сония нямаше да се отдели от него, а и Сарал сигурно бе задължена да ги защити. Ако някой се опиташе да ги нападне, това щеше да се случи по време на престоя им в някое имение. Сигурно щеше да го извърши някой роб, който презираше Гилдията заради това, че не ги бяха освободили след края на Сачаканската война. Или съпругата, майката или дъщерята на някой ашаки, които смятаха, че Гилдията се е съюзила с Изменниците. Вечер по-голямата част от силата на Регин се възстановяваше и той можеше да се защити по-добре.
— Разкажете ни за групата на кралица Савара. — Сарал погледна към Сония. — Първо кажете как се чувства бледият млад мъж Лоркин?
Вели сви рамене.
— Добре. — Той погледна към Сония и се намръщи. — Той киралиец ли е?
— Да — кимна Сарал. — Той е син на Черната магьосница Сония.
Бившият роб я погледна изненадано.
— Киралиец се бие заедно с Изменниците?
— Сега той е Изменник. Присъедини се към нас. — Сарал се усмихна. — Ами останалите? Колко души имаше в групата на кралицата?
— Трийсет и двама — отвърна
— Добре. Значи към тях са се присъединили и други. Радвам се, че всичко върви по план. Има ли някакви новини за загуби?
Вели кимна. Докато слушаше имената, Сония се опита да пренебрегне внезапната паника, която ускори пулса й. „И без това ми е трудно да чувам думите «Лоркин» и «битка» в едно изречение, но е още по-лошо, когато чуя, че дори Изменниците, които са се обучавали и подготвяли за тази битка, умират. Внимавай, Лоркин. Моля те, не искам да надживея и теб“.
Лоркин гледаше в тавана и проклинаше на ум. Отново не можеше да заспи.
Сградата, в която се намираха, беше средна по големина, но към групата на Савара се бяха присъединили още хора и просто нямаше достатъчно легла. Повечето Изменници всяка нощ спяха на пода. Нито неудобствата, нито дишането им би трябвало да пречат на съня му — след дългото пътуване през деня той винаги се изморяваше.
„Причината е близостта на толкова много умове“ — помисли си той. Но и това не бе цялата истина. Той долавяше по някоя повърхностна мисъл и то само ако се съсредоточеше здраво. Не, причината бе мястото, към което умът му се устремяваше веднага, щом Лоркин се отпуснеше.
„Или местата. Когато не си спомням робинята, на която дадох отровната вода и се чудя дали е била Изменница, се притеснявам, че Тивара може да загине в битка. Или пък аз. Или че майка може да се окаже въвлечена в нея — о, защо просто не си отиде у дома!“
Не забравяше и Калия.
Тя поне бе спряла непрекъснато да повтаря „шпионин“. Или поне не го повтаряше, когато той можеше да я чуе. Продължаваше да хвърля изпълнени с омраза погледи към него и Тивара, но те не го притесняваха. Безпокоеше го начинът, по който гледаше Савара.
„Никога с открита неприязън — помисли си той. — Тя е винаги скромна и послушна, когато Савара погледне към нея, но насочи ли вниманието си другаде, Калия присвива очи и се подсмихва неприятно. Притеснява ме очакването, което винаги усещам в нея, когато се концентрирам върху присъствието й“.
Досега не бе успял да долови никакви повърхностни мисли от нея. Очевидно мислите й бяха също тъй потайни, каквато бе цялата й същност. Умът й бе спокоен, единствените мисли, които излизаха на повърхността, бяха къси и предимно критикуващи останалите. Лоркин забрави колко пъти бе чувал думата „идиот!“ да излита от съзнанието й.
„Какво очаква тя? Дали се надява, че Савара ще се провали или ще бъде убита, или всъщност планира да постигне и двете неща?“
Калия спеше в другия край на стаята. Макар да знаеше, че едва ли ще има по-голям успех в разчитането на съзнанието й от преди, той успокои дишането си и започна да се концентрира. Бе готов на всичко, за да прогони неприятните спомени от ума си. Той бавно протегна сетивата си. При повечето Изменници долавяше само присъствието им. Макар неколцина да бяха все още будни, мислите им бяха твърде тихи, за да ги чуе.