Кралицата на изменниците
Шрифт:
— Изменниците обичат клюките, както всички останали — промърмори той, усмихвайки се.
Сония сви рамене и тръгна напред. Подобни клюки можеха да бъдат опасни. Ако врагът си мислеше, че са двойка, той можеше да се опита да нарани Регин, за да я изнуди. Но както бе намекнала на Савара чрез пръстена на Сарал, ако Изменниците искаха да я изнудят, те вече разполагаха с Лорин. „И все пак… Регин ще е по-добра мишена, ако Тивара обича Лоркин, а Савара уважава чувствата на Тивара“.
Тя погледна към Регин и той се обърна към нея, Дори да се притесняваше, той не го показваше по никакъв начин. Веждите му се повдигнаха въпросително и устните му потрепнаха в лека, тайнствена
Сония поклати глава. „Не. Не може да е влюбен в мен. Това е абсурдно“.
Ами ако беше? Тя се върна назад. Опита се да си спомни всичко, което беше казал. Опита се да си припомни начина, по който разговаряше с нея, как се държеше около нея, как я гледаше. Спомни си как си бе задала същия въпрос преди, в каретата, след като бяха напуснали Крепостта. Какво беше казал, за да я накара да си го помисли? Че от години й се възхищава.
„Да не би да се опитваше да ми каже нещо повече? — Тя отново тръсна глава. — Дали не ми се струва така, само защото си мисля за това?“
Не можеше да го попита, защото Изменниците можеха да ги чуят. Но ако се появеше възможност да поговори с Регин насаме… Тази мисъл заседна в гърлото й. „Не мога да го направя. Ами ако греша? Това ще смути и двама ни. Или може би ще е по-лошо, ако се окажа права? Поне мога да съм сигурна, че аз не съм влюбена в него“.
Заляя поток от противоречиви чувства. Принуди се да впрегне целия си самоконтрол, за да продължи да върви спокойно и да запази безизразно лице. Но противоречията изчезнаха така бързо, както се бяха появили, оставяйки я изпълнена с изненада и смайване.
„Значи го обичам. Не бих могла. Това е различно. Има такава възможност, но не е така. Все още“ — помисли си тя. Но нямаше да каже нищо на Регин. А ако той намекнеше за чувствата си към нея, тя щеше да го обезкуражи. „Не че вече не съм му простила. Той се превърна в личност, която е много по-добра от ученика, когото ненавиждах. Не че съм забравила Акарин — но вече мога да обичам друг. Причината не е, че така Регин ще стане уязвим, ако някой реши да ме изнудва. Просто…“
В гърдите й се надигна раздразнение. Защо винаги ставаше така, че единствените мъже, които проявяваха романтичен интерес към нея, нямаха право на това? Не че имаше някакви доказателства за интереса на Регин. Което все пак беше добре, защото макар и разделен със съпругата си, той все още бе законово женен за нея.
Глава 23
Ултиматумът
Денил крачеше из стаята си.
„Сигурно има някакъв начин да предупредя Ачати, без да разкривам, че Изменниците приближават“. Щяха да минат няколко дни, преди да се появят, а те трябваше да се държат така, сякаш нищо необичайно не се случва. Затова Тайенд отиде да посети един търговец-ашаки, а Мерия правеше обичайното си следобедно посещение на пазара заедно с една приятелка, която все още не беше напуснала града. Така че Денил бе останал сам да разсъждава върху дилемата си. „Бих могъл да се престоря, че някой от робите ми е казал за пристигането на Изменниците. Или че ми е оставил съобщение. Ами ако това накара ашаките да измъкват още роби?“
Някакво движение край вратата привлече
— Ашаки Ачати е тук на посещение при вас.
„Той е тук!“ Изпълни го въодушевление, което бързо се стопи. „А аз все още нямам решение. — Денил поклати глава. — Все пак е минал само половин ден. Дори да бях измислил нещо, първо трябваше да предупредя Тайенд, така че засега ще трябва да се преструвам, че не знам нищо“.
— Донеси малко храна и вино.
Робът се надигна и бързо се отдалечи. Денил излезе в коридора и забърза към Господарската стая. Когато Ачати се обърна и му се усмихна, сърцето му се изпълни с топлина.
— Посланик Денил.
— Ашаки Ачати. — Денил наклони глава. — За мен е удоволствие да ви видя отново.
Усмивката на сачаканеца се стопи.
— Ах, надявам се винаги да е така. — Той въздъхна. — Нося новини.
— Добри или лоши? — Денил покани мъжа да седне и се настани на обичайното си място.
Ачати се замисли.
— Не са добри. Но не са и лоши. Възможно е да са благоприятни.
— Звучите много загадъчно.
— Просто отговарям на въпроса ви. — Покрай очите на Ачати се появиха ситни бръчици, които изчезнаха, щом лицето му отново стана сериозно. Появиха се двама роби, които носеха вино и храна. Ачати изчака да излязат, преди да заговори отново. — Изменниците са слезли от планината и са започнали да нападат имения из цялата страна — рече той с нисък глас. — Убиват всички магьосници по пътя си и идват към Арвис. Очевидно възнамеряват да превземат Сачака.
Вълна от облекчение заля Денил и той се надяваше, че е успял да я прикрие добре. „Той знае! Не е нужно да го предупреждавам. Но не мога да призная, че вече сме уведомени за това“. Магьосникът отпи от виното, обмисляйки отговора си. „Не трябва да се изненадвам. И преди е споменавал за възможността от бунт на Изменниците.
— Вие предположихте, че може да се случи — каза той, — но изразихте предположение, че не са достатъчно силни, за да представляват заплаха.
— Все още смятам така. — Ачати сви рамене. — Ето защо новините не са добри, но е възможно да са благоприятни. Изменниците едва ли ще оцелеят, така че най-после ще се отървем от тях. За съжаление междувременно ще изгубим много добри мъже. Кралят не иска да изпраща армия срещу тях. Те ни нападат от всички страни, така че ако се опитаме да се разправим с всички едновременно, това само ще отслаби редиците ни. Той изпрати куриери със заповед до всички ашаки да доведат семействата си в града.
— Дали ще му се подчинят?
Ачати кимна.
— Повечето да, но дали ще го направят достатъчно бързо е друг въпрос. Появи се и една пречка, която не предвидихме. — Той се поколеба, оглеждайки стаята. — Робите се възползваха от възможността и се разбунтуваха. Повечето просто се разбягаха от именията малко преди Изменниците да се появят, но неколцина се обърнаха срещу господарите си.
— Някакъв успех?
— Само няколко случая — с отрова. Което е една от причините да ви кажа следното — внимавайте с робите си, посланик Денил.
Магьосникът погледна към чашата в ръката на Ачати. Мъжът още не беше отпил от нея. Дали се страхуваше от тукашните роби? Те принадлежаха на краля, но това не бе попречило на Изменниците да внедрят свои шпиони сред тях. Денил беше пил малко от виното и не бе докоснал храната. Той проникна в нея със сетивата си, но не откри нищо смущаващо.
— Би трябвало да мога да неутрализирам ефекта от отровата с лечителската ми магия — каза той на Ачати.
Той се засмя и вдигна чашата към устните си.