Краят на империята

Кол Алън

Лагут нямаше какво да възрази и наведе глава.

— Така че, Лагут, искам да си развържеш езика. Защото или ще станеш жертва на убийците на Императора, или на тълпата. Почти ми е мъчно за теб.

— Ще ми помогнете ли? — помоли Лагут. — Ще кажете ли на сър Стен, че съм ви съдействал?

Синд позволи на гласа си леко да поомекне.

— Да. Ще му кажа за теб. — После рече повелително: — А сега говори, Лагут! Кажи ми всичко!

И Лагут заговори. Разказа й за странната програма, която бе създал по искане на сър Кайс.

Предназначението й вероятно било да търси откъде Императорът се сдобива с АМ2. Поне това бе казал Кайс на членовете на Тайния съвет.

— Но имам усещането, че всъщност не се интересуваше чак толкова от АМ2. Търсеше нещо по-дълбоко и по-лично.

— В какъв смисъл? — попита Синд.

— Събрахме всичко, което бе известно за АМ2. От състав до няколкото маршрута, които доставките обикновено следват, преди така мистериозно да бъдат прекратени. Въведохме всичко това в невероятния компютър, който той бе направил. — Лагут посочи малкия терминал в единия край на библиотеката. — Там е връзката с него. — И сега съществува. Ала за съжаление се съмнявам, че друго същество на този свят би могло да разкодира програмата, която той написа, за да го използва.

Синд реши да го отклони от темата за гения на Кайс.

— Продължавай. Нямам много време.

— Да. Както казах, въведохме цялата информация за АМ2. Но освен това вкарахме и всичко, което е известно за Императора. За целта поискахме помощта на сър Пойндекс.

Синд се ококори.

— Пойндекс? И той ли е забъркан в това?

— Абсолютно — потвърди Лагут. — С Кайс имаха обща игра. Не зная каква. Но Кайс използва информацията, за да го издърпа в нашия кръг. Тъкмо той направи Пойндекс член на Тайния съвет, та очевидно бяха сключили някаква сделка.

— Очевидно — потвърди Синд. Интересна информация, но се съмняваше, че ще може да я използва. — Добре. Значи вкарахте всякакъв род необработена информация в компютъра. И после какво? Какво научи Кайс?

— Не съм сигурен — отвърна Лагут. — Но зная, че се натъкна на нещо. Защото изведнъж придоби много развълнуван вид, а той не беше от емоционалните същества. Както и да е, стана неспокоен. Нареди да се спре програмата и после замина. Ужасно бързаше.

— И къде отиде?

— Не зная. Напусна Първичен свят. Някъде надалече. А когато се върна… умът му… бе мъртъв.

Синд знаеше какво означава това. Грб’чевите бяха единствените разумни същества, създадени от симбиоза. Телата им — огромни и красиви творения — произхождаха от стара и тайнствена раса. „Мозъците“ им бяха резултат от въздействието на един вирус, който се настаняваше в една от кухините на черепа им. И предизвикваше появата на невероятен интелект.

Проклятието на грб’чевите бе, че този „мозък“ имаше живот най-много 126 години. Кайс бе един от малкото грб’чеви, живели няколко години по-дълго. Трагичното бе, че тялото продължаваше да съществува още поне стотина години.

Синд бе виждала доста от тези живи

мъртъвци да се скитат по улиците на родния свят на грб’чевите. Постоянни и ужасяващи примери за това, което очакваше всеки член на тази раса.

Синд посочи терминала.

— През онези последни дни не се ли опита да разбереш с какво се е занимавал Кайс?

Лагут се поколеба, сетне поклати тъжно глава.

— Не съм храбър човек — призна. — Ако не сте забелязали, живея в постоянен страх, очаквайки някой като вас… или дори по-лош… да ме намери. Ето защо… отчаяно се опитвах да разбера с какво се занимава Кайс… но така и не открих нищо.

Зад вратата се чу шум, ръката на Синд се плъзна към мястото, където държеше оръжието.

— Не се плашете — обади се Лагут. — Той само иска да го нахраним.

Синд повдигна вежди.

— Кой иска да го нахраните?

— Сър Кайс, разбира се — отвърна Лагут. — Желаете ли да се срещнете с него?

— Той е тук? — попита изумено Синд.

— Защо не? За него този дом не е по-лош от всеки друг. Изкарват го на паша, ако може така да се каже. Като някое животно за разплод. Осигурено му е всичко, което би искал. — Той се надигна. — А сега трябва да отида да го нахраня. Не е редно да го оставя да чака.

Синд го последва в съседното помещение.

Това бе ярко осветена и приветлива стая, пълна с играчки и изрисувана, като че я обитаваше малко дете. Кайс се бе отпуснал в едно голямо кресло и се кискаше, втренчил поглед в екрана на телевизора. Вървеше детско предаване — дребни същества сновяха из студиото и си разменяха целувки.

Кайс видя Лагут.

— Гладен — рече.

— Не се безпокой. Ей сегичка ще ти дам нещо вкусно — обеща Лагут.

Синд неволно потрепери, докато гледаше как Лагут храни с лъжичка човека, който някога бе управлявал цяла Империя.

От устата на Кайс се стичаше каша. Той посочи към Синд.

— Коя е хубавелката?

— Твоя приятелка, дошла да те види, сър Кайс — отвърна Лагут.

Синд най-сетне се съвзе и се приближи към Кайс. Взе купичката от Лагут. Кайс я разглеждаше с ококорени очи и отвори уста. Синд започна да го храни. Той мляскаше шумно с устни. Оригна се и се изкиска.

— Направих смешно — рече.

— Много смешно — отвърна Синд. — Добро дете.

Кайс я потупа по ръката.

— Щастлив. Обичам щастлив.

— Не си ли щастлив винаги? — попита Синд.

Кайс кимна.

— Щастлив… винаги.

Синд се съвзе. Започна да осъзнава последствията.

— Какво ще стане, ако Императорът дойде, за да те вземе?

Очите на Кайс внезапно се изпълниха с ужас.

— Не. Не той. Не да вземе. Не искам ида друго място.

— Кое друго място? — попита Синд.

— Друго място — проплака Кайс. — Лошо място. Императорът там. Няма щастие.

— Оставете го — помоли я Лагут. — Нищо повече няма да ви каже. Не виждате ли колко е изплашен?